Изсумтя шумно, доволен от остроумието си. И другите се засмяха; дори помощник-капитанът откри, че се е ухилил.
И смехът, и усмивките се изпариха, щом се разнесе гърлен шум точно отвъд стената на заграждението.
Томас погледна нервно нататък.
— Чухте ли?
— О, нямаше какво да се чуе — подвикна О’Конър и ощипа крака му.
Роденият в Ямайка Томас подскочи и присви очи.
— Предупреждавам те, ирландецо, не го прави!
— Само разваляш приятната вечер. Нямаше нищо, човече!
„Нищото“ от другата страна на стената изръмжа повторно — този път достатъчно ясно и високо, за да убеди дори циничния О’Конър.
— Боже Господи — промърмори той. — Сега и аз определено го чувам.
Блакстрап мина край тях с мрачно изражение, стиснал по един пистолет във всяка ръка.
— Вземете си оръжията, господа. Май имаме посетител. Очевидно тук не уважават късните доби на нощта.
Всички наизвадиха револвери и саби, готови да ги употребят. С изключение на пазачите на пленниците, мъжете се скупчиха при огъня. Помощник-капитанът не пропусна да забележи, че струтиомимусите стояха съвършено неподвижно и се взираха в нощта, станала изведнъж зловеща.
Точно отвъд оградата растителността се размести. Блакстрап прошепна на помощника си:
— Различаваш ли какво е, Смигинс?
— Не, сър. Не виждам нищо.
— Но го чу, нали? Лъв ли е?
— Не е никакъв лъв, капитане. — Мкузе инстинктивно насочи пушката си напред като копие. — Чувал съм много лъвове. Вият или ръмжат, но не издават такива звуци.
За трети път наоколо се разнесе неземният рев. Един от моряците отстъпи толкова назад, че огънят облиза панталоните му.
— Какво, по дяволите… — промърмори Копърхед.
— Да — намеси се Смигинс тихо, — май е самият дявол.
От външната страна на заграждението, издигнато от мъжете, любопитни очи оглеждаха конструкцията. Нима хората са нарушили негласното споразумение и са започнали да строят в Дъждовния басейн? Нищо такова не бе споменато; никое племе на екваториалните гори не бе чувало нищо за това.
Беше трудно да се повярва, че хората са се захванали сериозно. Един бърз ритник — нещо съвсем просто за пораснал, вече тридесетметров мегалозавър — и крехката стена, която бяха издигнали, лесно щеше да се срути.
Той премигна срещу огъня и очертаните от пламъците човешки фигури. Подобно на всички обитатели динозаври на Динотопия, мегалозавърът беше интелигентен. Както и другите от неговото племе, просто отхвърляше ограниченията на цивилизацията и предпочиташе да живее в Дъждовния басейн почти по начина, по който бяха живели предците му.
Това можеше да се окаже нещастие за смелчаците, имали лошия късмет да се изпречат на пътя му.
Според закона всичко в границите на Дъждовния басейн се превръщаше в обект на лов, независимо дали е гигантски соропод, или дребен човек. Всички хора го знаеха. И тези тук трябваше да го знаят. Това правеше присъствието им, както и жалката им конструкция, още по-необясними.
Замисли се дали да не пристъпи и разруши стената им. Мисълта как хората ще се паникьосат и разбягат го развесели. Слюнка започна да се стича по огромните му остри зъби и по могъщата му челюст. Никога не бе имал възможност да преследва хора, защото беше от динозаврите, отказващи да нападат кервани. Сега мегалозавърът се запита дали да не се възползва от случая. Сигурно ще се окаже забавно, пък и никога не бе вкусвал човешко.
Но не би било твърде честно. Не са въоръжени, а динозавърският им ескорт се състои от четирима струтиомимуси — биха били повече от безполезни в една битка. Хората са бавни и крехки. Определено не представляват никакво предизвикателство за един мегалозавър.
Дали криеха нещо? Едрият месояден може и да бе тромав, но не беше невежа. Дори в Дъждовния басейн бе добре известно едно нещо за хората — тяхната изобретателност. Дали не го изкушават да ги нападне и да се изправи пред някоя непозната беда? В такъв случай рогът и ноктите няма да са достатъчни да се справи с тях.
Подуши дълбоко. Хората воняха силно — нещо, само по себе си необичайно. Миришеха още и на океана, но не на змиорките и рибите, с които пътниците през Дъждовния басейн обикновено откупуваха безопасното си преминаване. Дори липсата на откуп вече беше достатъчна причина да атакува.