Пред него в тъмнината се мярна едра фигура. Щеше да пресече пътя му. Както се очакваше от него, той намали и изчака другото същество да мине. Макар да отричаха организираната цивилизация, обитателите на Дъждовния басейн признаваха и спазваха определени правила помежду си. Мегалозавърът беше само един от многото месоядни и определено не най-големият. С готовност направи път на по-едрия карнозавър.
С радостни викове и крясъци пиратите в заграждението се поздравяваха взаимно. Бяха убедени, че с решителност и смелост са прогонили чудовището, родено сякаш от въображението на Данте.
— Виж го как бяга! — Андреас едва се сдържаше, надничайки през две ребра в оградата. — Никога няма да се върне.
— Така е — обади се Блакстрап и прибра сабята си. — Виждате ли как с малко кураж и точна стрелба човек може да се изправи пред всичко, дори пред най-големите ужаси на природата? Момчета, обзалагам се, че го уцелихме поне десетина пъти, ако не и повече.
— Не видях никаква кръв.
— Какво, Смигинс? — извърна се капитанът рязко към помощника си.
Смигинс се надигна от мястото си. Най-после дишането му се бе нормализирало. Вместо да погледне към капитана, той се извърна към будещата страх тъмнина.
— Казах, че не видях никаква кръв. Според мен никой от изстрелите не го прониза. Кожата му е прекалено дебела.
Блакстрап го погледна смаяно.
— Дори и така да е. Тогава ще приема, че видът и шумът от нашите пушки се оказаха достатъчни да го подплашат.
— Нима? — Смигинс погледна господаря си. — А защо биха го изплашили? В тази страна положително са виждали достатъчно светкавици. Защо няколко изстрела ще го сплашат?
Блакстрап се замисли — лицето му чак се сгърчи от усилието.
— Е, добре, проклет устат учен такъв, защо тогава звярът се извърна и побягна?
— Може да ви е огледал по-отблизо, капитане — промърмори Копърхед, стараейки се да не говори високо.
— Да — прошепна Самюел. — Видът му би накарал половин дузина дяволи да побягнат.
Блакстрап се извърна.
— Вие двамата, какво мърморите?
— Нищо, капитане — отвърна Копърхед с невинен тон.
— Само твърдя — продължи Смигинс, — че е безсмислено да вярваме в победата си. Нямаме доказателства за въздействието на нашите изстрели върху него.
— Тогава защо, мътните го взели, си тръгна? — поиска да узнае Блакстрап.
Помощникът му разпери ръце.
— Кой знае? Възможно е да се е отегчило, да е чуло нещо друго или да е надушило по-привлекателна плячка. Да е решило, че не си заслужаваме труда, или не е харесало миризмата ни. — Обърна се отново към оградата и нощта отвъд. — Благодаря на Провидението, че си тръгна. Видяхте ли зъбите му?
— Зъбите му нямат значение — обади се Йохансен. — Видяхте ли размера му?
— Тези са от по-голямо животно — Чумаш прокара ръка по гладката извивка на едно от ребрата.
До него Чин-ли изглеждаше мрачен, но доволен.
— Пак ли ще ми кажете, че не е дракон, господин Смигинс?
Блакстрап погледна свирепо помощника си.
— Дракон или не, казвам, че го прогонихме. — Смигинс предпочете да не спори. — Е, това поне премина. — Гневът на капитана се изпари така бързо, както и пламна. — Милион лири стерлинги, момчета. Ето какво ще ни заплати Лондонската зоологическа градина за подобно същество. А и ще се прочуем.
— По-лесно е да го прогониш, отколкото да го заловиш — изкоментира внезапно един от уморените моряци. — Ще бъде доста трудно.
— Положително има начин — не се предаваше Блакстрап, а очите му се присвиха, докато сучеше мустак.
Смигинс зяпна насреща му.
— Не говориш сериозно, нали, Брогнар?
Капитанът го изгледа свирепо.
— Когато става въпрос за толкова пари, господин Смигинс, винаги съм адски сериозен.
— Но дори да хванем такова същество, капитане, как ще го отведем до кораба? — попита Уатфорд и постави пистолета обратно в кобура. — Както и да го въртим, няма начин да прекараме тялото на звяра през каньона, откъдето минахме. Все едно да прокараш корабно въже през иглено ухо.
— Прав си, Уатфорд — съгласи се Блакстрап, обмисляйки същия проблем. — Но не е изключено да има и друг излаз.
Някои от мъжете се скупчиха по-близо, а останалите по местата си слушаха внимателно. Убедени, че току-що са прогонили чудовище от някакъв кошмар, в момента нямаше да откажат нищо на капитана си. Откакто напуснаха „Кондор“, за пръв път демонстрираха толкова висок морал.
Блакстрап се престори на безразличен, но в очите му се забелязваха злоради пламъчета.