— Не съм убеден, че идеята е добра, капитане — обади се Мкузе, докато намотаваше въже.
Блакстрап изгледа кръвнишки война.
— И какво точно не ти харесва, ако мога да попитам?
— Не сте го видели, капитане.
Мустаците на Блакстрап потрепериха.
— Нали казахте, че е дребен?
— Вярно — обади се Чумаш в защита на другаря си, — но не сте го видели. Дребен е, но у него има нещо… Едва ли ще позволи да го отведем. Какво ще направите, ако се насочи право към вас?
— Не оглупявай, човече! Какъв е неговият размер и колко на брой сме ние? Ще се извърне и ще побегне, разбира се. Разумно е всеки див звяр да постъпи така.
— Точно това е, капитане. — Мкузе изглеждаше смутен. — По вида му не личи да е разумно същество.
Очите на Блакстрап проблеснаха.
— Какво ви става на вас двамата? Държите се като охтичави. Не подплашихме ли онова голямо животно, за което намерения от вас би послужил само за десерт?
— Да, капитане, но…
— Тогава взимайте мрежите и да се захващаме за работа.
Мкузе и Чумаш не възразиха повече. Останалите нарамиха тежките въжета и мрежи и се отправиха към гората. Двамата мълчаливо решиха да останат по-назад, когато се стигне до залавянето на звяра. Четиримата пленници вървяха спокойно, без да имат представа какво ще предприемат похитителите им след броени минути.
Водени от двамата войни, групата за залавянето не проявяваше излишна непредпазливост. Макар бризът да беше слаб, внимаваха от коя страна ще подходят към плячката и не говореха високо.
— Макар и малко, изглежда доста яко — отбеляза Томас, когато най-после видяха съществото.
— Да — съгласи се О’Конър шепнешком. — Само крака и глава е. Но съм готов да се обзаложа, че едва ли ще се опъне на няколко десетки яки моряци.
— Приемам облога, ирландецо.
О’Конър се ухили на другаря си.
— Защо? Ако греша, няма да доживееш да похарчиш печалбата, човече.
— Престанете с брътвежите! Късметът се усмихва на всички ни — отбеляза Блакстрап. — Малкият дявол продължава да спи. Вижте му само корема. Поне още известно време този няма да започне да подскача насам-натам. — Огледа се. — Дано Смигинс и Мкузе са по местата си. Ще им съдера кожите, ако плячката ни избяга.
— Господин Смигинс се придвижва към мястото си, сър — обяви Уатфорд.
Блакстрап кимна.
— Да, чувам нескопосаното им трополене чак оттук. Само да не го събудят преждевременно.
— Не се безпокой, капитане. Вижте — продължава да спи.
И защо не, помисли си Смигинс, докато внимателно подреждаше хората си. Само звяр с размерите на онзи, който се завъртя около лагера им, бе в състояние да изплаши якото същество, излегнало се пред тях. Дори заспало, свирепостта му будеше страх.
Не се налагаше Блакстрап да поведе хората си в шумна атака. Заедно с групите на Смигинс и Мкузе те се приближиха възможно най-тихо и затвориха примката около нищо неподозиращото спящо същество. Мкузе бе на една ръка разстояние от плячката, когато тя най-после отвори едно око и го изгледа замаяно. От гърлото му се разнесе недружелюбно ръмжене.
Това послужи за сигнал всички да извикат: „Хванете го!“, да метнат въжетата и мрежите. Светкавични действия изместиха предпазливостта: мъжете бързаха да се разпределят. Мкузе крещеше заповеди на английски, холандски и на езика зулу, а крясъците на останалите, говорещи поне още десетина езика, се смесиха в общия хаос.
Метнаха върху звяра и двете големи мрежи, преди той да се събуди напълно. Йохансен и Анбая успяха да прокарат примка през късите мускулести крака.
Сепнат от дълбокия сън, звярът бързо се окопити и нададе остър писклив крясък, така смразяващ, че би накарал и косите на плешивец да щръкнат. Хвърлиха ласо през челюстта му, после още едно и още едно и той вече не можеше дори да прави опити да хапе. Оставаше му само да ръмжи. Други въжета обвиха краката и врата му; не бяха подминати дори нелепо късите му, но силни горни крайници.
Докато се пробуди напълно, съществото, омотано здраво с въжета и притиснато към земята с мрежи, беше напълно безпомощно. При залавянето му пиратите се понатъртиха и охлузиха тук-там; загубиха и едно яко въже, прегризано с такава лекота, сякаш шивачка откъсна със зъби конец за тропоска. С крака, завързани както на струтиомимусите, новият пленник не можеше да използва дори подвижната си опашка. Само ги гледаше разярено и ръмжеше заплашително.
След няколко вяли опита да ритне някои от нападателите си, то започна да се усмирява. Дишаше тежко, а жълтите му очи се местеха от човек на човек. Унищожителният му поглед би накарал краката на мнозина да се разтреперят, но тези мъже бяха гледали смъртта в очите и преди. За Мкузе динозавърът (както помощник-капитанът нарече тези същества) не бе нищо повече от лъв на два крака.