Примитивна и занемарена, пътеката заплашваше със смърт и при най-малкото невнимание. Кеелк предпазливо оглеждаше повърхността, преди да стъпи с цялата си тежест. Това я бавеше, но едно падане в бездната щеше да я забави още повече. Продължи да се изкачва по този начин. Най-после можа да извие врат и да хвърли поглед върху Дъждовния басейн — огромното море от зеленина тази сутрин беше прихлупено от ниски облаци и мъгла. Отново насочи вниманието си напред.
Стигна до място, където пътеката се губеше — образувалата се дупка бе равна на няколко крачки. Една погрешна стъпка и щеше да падне няколкостотин метра надолу. Колкото и да се стараеше, не виждаше начин да преодолее препятствието.
Беше изключено да се върне чак долу в Дъждовния басейн и да започне да търси друг излаз. Изпитваше остра умора от прекомерните усилия да стигне дотук. Отстъпи, седна на хълбоците си и прецени разстоянието. При състезанията минаваше за добър скачач, но това не беше като скока на дължина по време на младежките олимпийски игри. Ако не успее…
Замисли се за Хисаулук и Шремаза, за мърморещата Трил, за дразнещия, но предан Аримат. Какво ли правеха сега? Какви опасности — освен лудите хора — ги грозят?
Отстъпи назад, напрегна се да увеличи разкрача си върху абсурдно тясната писта и се засили. През цялото време държеше главата и тялото си приведени. Стъпвайки с десния крак върху онова, което определено представляваше последната педя солидна земя, тя се оттласна във въздуха. Не смееше да погледне надолу, докато не усети, че започва да се спуска.
Приземи се тромаво върху каменистата повърхност отвъд другия край на дупката, но не се нарани. Препъна се — към бездната полетяха камъчета. Едва възвърна равновесието си. Сърцето й биеше лудо, но все пак се намираше от другата страна!
Продължи да се изкачва, без да поглежда назад.
Това се оказа най-лошото място. Пътеката продължаваше да лъкатуши, дори започна да се разширява: най-после скалите отстъпиха пред по-полегат склон. Изкачването продължаваше да е трудно, но вече не и опасно. Прецени, че се намира поне на петстотин метра над Дъждовния басейн.
Появи се нова главоблъсканица. Старата, неизползвана кой знае от кога пътека я изведе от басейна, но сега пък се губеше напред сред шубраци и трева по коритото на пресъхнал поток. Над себе си тя различи широколистни дървета — предимно дъбове и секвои. Очакваше по-нагоре да срещне борове.
Следвайки пътя, попадна на бързотечащ ручей; пи дълго и с наслада. Оттук нататък едва ли щеше да й липсва вода. Друг беше въпросът с храната. Болезнено усещаше празнотата в стомаха си.
Въпреки оскъдните си познания по ориентиране, тя се опитваше да се ръководи от звездите. Така се придвижваше към Бент Рут — поне се надяваше. Спираше да хапне само онова, което й се струваше подходящо, и се молеше да го задържи в стомаха си. Повечето неща бяха сухи и безвкусни, но все пак не ги повърна.
Планините Бакбоун бяха много сурови — дълбоки дерета прорязваха скалите, а непреодолими езера я принуждаваха да се движи по на запад, отколкото й се искаше. Но не разполагаше с друг избор. Горещо се надяваше да намери път, за да стигне до желаното място. Ако отминеше Бент Рут, можеше да се върти до припадък из планините.
Припомни си изобилието от плодове в Дъждовния басейн — само чакаха да ги откъснеш. Стомахът й се сви, протестирайки срещу наложената диета от корени, буболечки и семенца. На три хиляди метра височина храната стана още по-оскъдна — налагаше й се да яде буболечки повече отколкото й се нравеше. Отнемаха й и време, и енергия да ги улови, а тя не разполагаше с излишък и от двете.
Въпреки всичко продължаваше, тласкана най-вече от мисълта какво ли са сторили противните хора на семейството й. Ще намери път за Бент Рут. Трябва да го намери!
Загуби представа на каква височина се е изкачила, но всъщност нямаше значение. Силите вече бързо я напускаха. Доста трудно намираше и буболечки, а няколкото мравки, които откри, се оказаха не само по-трудно достижими, но и по-трудни за храносмилане, отколкото плодовете, които имаше навика да събира при семейни или групови излети.
Откакто успя да избяга, усилията й бяха посветени на две неща: да продължава напред и да спира да търси храна. В един момент започна да залита. Тогава си даде сметка, че силно е нарушила баланса. Беше загубила способността си да пристъпва спокойно. Вече не ходеше нормално — вместо с обичайната си широка крачка, сега направо ситнеше; вместо да държи главата си високо изправена, тя я клатеше наляво-надясно. Намираше се в последния стадий на физическо изтощение.