Озова се между два върха. Реши да следва посоката на едно стичащо се поточе. Именно тогава видя дима.
Първата й мисъл бе, че е естествен огън, вероятно причинен от светкавица. Често се случваше високо горе в планините Бакбоун. Премигна и установи, че различава отделни струйки дим — поне дванадесет. Всички имаха правилна форма и си приличаха по плътност и цвят. Значи не е горски пожар. Онова там беше заселено място и на огньовете се готвеше. Бент Рут!
Безразсъдно се устреми надолу — буквално прелиташе покрай камъни и дървета, вкопчили се в северните склонове на планината. Боровете и секвоите се превръщаха в петна — така шеметно летеше.
В поточето, което пресичаше пътя й, вероятно имаше риба, миди или вкусни охлюви, но в този момент й се струваше, че да събере храна ще й отнеме толкова енергия, колкото и да тича, а тя вече беше на края на силите си. Затова предпочете да продължи.
Поточето постепенно се разшири и се превърна в малко планинско езеро. През една скала водата се оттичаше като сребриста лента надолу. Забави ход, смаяна да види цяла колония пред себе си. Не беше Бент Рут, но познаваше това място от разкази и истории на пътешественици. Така значи са закрепени в клоните уникални места за живеене; ето ги и специалните плевни, и мостовете, и връзките във въздуха… Знаеше кое е това място.
Всеки бе чувал за Тритаун.
Из короните на дърветата като пчели около кошер се въртяха хора, докато други на земята работеха редом с динозаври — динозаври от всякакъв вид и големина: като се започне от нежните патечовки до олюляващите се анкилозаври. Дребни коелурозаври се шмугваха сред тълпите, често минавайки под коремите на по-едрите си братовчеди, за да съкратят пътя и да спестят време.
Кеелк изпита невероятно облекчение при вида на изпълнената с живот и енергия гледка. Отвори уста, но откри, че няма сили дори да извика. Беше прекалено уморена. Е, и без това едва ли щяха да я чуят от такова разстояние, утеши се тя.
Наистина се бе придвижила прекалено далеч на запад.
Тръгна да се спуска по стръмния, но леснопроходим склон. Главният северен път гъмжеше от натоварени динозаври и каруци. Покъщнина висеше от гърбовете на анкилозаври, а големи глинени съдове, пълни с ориз, и амфори с вино бяха закачени по шиповете на цератопси.
Евакуацията на Северните полета, сети се тя, докато залиташе и се препъваше надолу по склона. Сигурно е започнала преди известно време. За тази евакуация спомена баща й; тази евакуация стана причина семейството й да напусне подножията на хълмовете в същия район.
Потънала в мисли, не гледаше къде стъпва и не видя камъка. Той се изплъзна изпод лявото й стъпало. Загуби равновесие и усети как пада.
Дали не беше по-добре — хрумна й, докато се стоварваше върху земята — да бях потърсила риба в онова поточе.
Глупости. Почти бе стигнала до Тритаун. Ще разкаже историята си на първия човек или динозавър, когото види. Те ще я отведат при властите, а властите ще изпратят спасителен отряд да освободи семейството й. Сега от нея се иска едно — да привлече нечие внимание, все едно на кого. После може да се отпусне. Ето, пътят е право напред.
Понадигна се малко, но се строполи, прекалено омаломощена дори да въздъхне. Никога преди краката не бяха й изневерявали. Опитваше се да им заповяда, но те отказваха да се подчинят. Това ли, зачуди се тя, учителите й наричат ирония? Докато лежеше, неспособна да мръдне, чуваше далечни изсвирвания и крясъци на други динозаври, весела глъч на хора. От всичко това така й се доспиваше…
Вече й се доспиваше от всичко.
До неподвижното тяло кацна доста странна птица. Килна глава на една страна и с любопитство се взря в лицето й. Разпери яркочервените си криле, кацна върху гърба й и запристъпва напред-назад, като се задържаше с ноктите на краката си. От време на време отваряше и затваряше човка.
Скочи на земята и нежно, но настойчиво я клъвна по ръката. Все така тя не реагираше. Тогава архиоптериксът разпери ярките си криле, сред чиято червенина проблесна златисто. Изграчи тъжно и се понесе към небето, размахвайки примитивни криле. Без да спира да грачи, той се загуби сред дърветата, като остави изпадналия в безсъзнание струтиомимус зад себе си.
— Е! — извика едно от момчетата.
— Не е! — настоя момичето до него.
Току-що бе навършила седемнадесет, както и тримата й приятели, впрочем. Бяха поели на юг и се бяха поотдалечили от Тритаун — искаха да избягат от шума и прахта, предизвикани от тълпите евакуиращи се. Искаха да избягат и от работа, която не смятаха, че е тяхна.