Ахмед кимна.
— Добре. Имам идея. — Укротителят на птици огледа внимателно близките млади брези. — Помните ли какво са ни учили за горския начин на живот?
— Горски начин на живот ли? — Мей-тин го изгледа смаяно. — Едва ли си спомняме много. В края на краищата това е безсмислена информация, полезна единствено за хора, които обитават малки провинциални градчета.
— Извинявам се — обади се Джошуа. — Тъкмо си мислиш, че животът ти е невероятно скучен и нещо се случва. — Посочи към Кеелк — от пристигането им не само не беше помръднала, но и не даваше никакви признаци, че долавя присъствието им. — Тя се нуждае от помощ и то веднага. Ахмед, имаш ли нож?
Другото момче потупа дългата кания, препасана на бедрото му.
— Не знам какво си намислил, Джошуа, но те предупреждавам: нищо не знам за хирургия, приложена насред гората.
— Така е. Но се обзалагам, че можеш да отрежеш от онези клони. Ще направим нещо като носилка, която да се плъзга.
— Какво? — учуди се Мей-тин.
— Ще видиш. Хайде, ела да помогнем на Ахмед.
Четиримата се заеха с начинанието и работата потръгна много по-бързо, отколкото очакваха. Определено по-бързо, отколкото Мей-тин да изтича до града и да се върне с помощ.
— Дали ще я издържи?
Тина гледаше колебливо триъгълната платформа в краката им.
— Ако не бях сигурен, нямаше да предлагам. — Джошуа, извадил и своя нож, проверяваше заедно с Мей-тин последните свръзки. — Повече ме притеснява как ще я свалим до пътя.
— Ще се справим. — Ахмед се изправи и, отстъпвайки, избърса потта от челото си. — Ще се получи, ако тя не се събуди, не се паникьоса и не се нарани.
Грубоватото съоръжение изглеждаше здраво. Внимателно придърпаха тялото на струтиомимуса към своеобразната носилка.
— Хайде, сега всички заедно — подкани Джошуа. Той и Ахмед хванаха краката, а момичетата — ръцете на изпадналия в безсъзнание струтиомимус. — Едно, две, три… Хайде!
Наполовина вдигнаха, наполовина изтърколиха тялото на Кеелк върху платформата. Плетеницата от клони, кора и стебла хлътна, но издържа. От всяка страна застанаха по едно момче и едно момиче и лесно вдигнаха предната част на носилката.
— А сега да теглим.
Напрегнали мускули, четиримата младежи започнаха да влачат безжизнения струтиомимус към Тритаун. Помагаше им спускащият се надолу път, макар едно малко възвишение замалко да ги спре.
— Щом преминем това място, всичко ще е наред. — Ахмед се потеше обилно. — Оттам нататък до града е все нанадолнище.
Именно в този момент видяха двуколка, която се спускаше по страничната пътека. Колелата й бяха два пъти по-високи от човешки бой. Трицератопсът, който я теглеше, спря без подканване и се загледа в четиримата младежи. Същото направи и младият фермер, седнал високо горе на седалката. Две деца надничаха любопитно зад него.
— Хей, какво влачите?
Фермерът подбутна шапката си назад към тила.
Благодарни за кратката възможност да отдъхнат, младежите спряха.
— Имаме болна — обясни Мей-тин и посочи неподвижния им товар. — Трябва й незабавна помощ. Опитваме се да я закараме до града.
— Няма нужда от повече приказки. Хайде, Фриери — подкани съпругата на фермера.
Слязоха от двуколката и бързо я разпрегнаха. Трицератопсът внимателно отстъпи назад, а младежите закрепиха платформата към него.
Младата жена се настани на седлото върху гърба на трицеротопса, като остави съпруга си да се погрижи за покъщнината и двете им деца. Джошуа и приятелите му се качиха на гърба на динозавъра и се закрепиха кой както успя. Трицератопсът изръмжа предупредително към пътниците си и пое в лек тръс. За миг преодоля възвишението, което беше спряло младежите. Те се държаха здраво. Като всички трицератопси и този набираше значителна скорост за кратко време.
И хора, и динозаври се извръщаха да гледат странната група, влязла в града сред облаци прах. Бързо ги насочиха към секвоята, където живееше доктор Кано Торанага.
На съседното дърво Уил Денисън обсъждаше с двама приятели посоките и силата на вятъра и на въздушните течения; спореха относно най-добрия начин за управляване на скайбакс при трудни метеорологични условия: дали човек да се опитва да го насочва, или да остави куетзаткотлуса да действа и само да го насърчава при необходимост.
— Какво става там? — попита младият мъж, застанал най-близо до перилата, когато забеляза трицератопса и странния му товар.
Уил се извърна да погледне.
— Не знам. Май водят пострадал струтиомимус.
Хора и динозаври се трупаха около новопристигналите. Всички наблюдаваха как млад апатозавър (който още се учеше) внимателно повдигна струтиомимуса по нареждане на човешкия си партньор и го постави в кошница хамак. Апатозавърът пое в една посока и с помощта на въжета и корди вдигна към чакащите в клоните кошницата със струтиомимуса. При издигането кошницата бавно се въртеше. Уил не откъсваше поглед от нея. Самотният й обитател не помръдваше.