— Сигурен съм, че тя ще ни разбере — намеси се Чаз и кимна към струтиомимуса.
Ала при вида на напрегнато опънатото, пълно с надежда лице, Уил не бе така убеден.
XIII
Събранието се състоя в една от големите плевни — използваха ги като убежища за местните сороподи и цератопси, защото, макар и в редки случаи, карнозаврите предприемаха грабителски набези. Присъстваше доктор Торанага, неколцина официални местни представители и академици. Хората бяха малко.
Интересно беше човек да наблюдава как дискутират и обсъждат. Особено когато динозавър завираше физиономията си в човешкото лице. Не се чуваха гневни интонации; цареше атмосфера на загриженост. Препоръките обаче определено бяха различни и отнемаше време отделните мнения да бъдат преведени на множество езици.
Преводачите бяха по-старши от Чаз. Младият динозавър стоеше настрана — наблюдаваше и се учеше. Присъстваше и Уил. Основен предмет на обсъжданията беше това, което разказа Кеелк. Затова й отправяха множество жестове и изпитателни погледи. Вече почти напълно възстановена, тя слушаше, наблюдаваше и не спираше да бъбри с Чаз.
— Какво казва? — попита Уил протоцератопса.
— Че прекалено много се приказва и твърде малко се действа. — Младият преводач наклони глава настрана, за да вижда по-добре доста по-високия струтиомимус. — Да си призная, не съм срещал по-енергичен представител от нейния вид. Благодарна е за предлаганата помощ, но се опасява да не би да се окаже прекалено късно. Докато тук се организират, иска да се върне в Дъждовния басейн, за да направи каквото е по силите й за семейството си. В Дъждовния басейн! Сама! Представяш ли си?
Уил се опита да си представи как пирати пленяват баща му и го малтретират. Или още по-лошо: Силвия. Да, напълно разбираше мотивите на струтиомимуса.
Погледна към Кеелк и изсвири тихо: внимателно артикулира звука и завърши със серия низходящи изцъквания. Тя го погледна изненадана и отвърна със звуци, почти лишени от смисъл за него. Усмихваше му се с очи. Остана с впечатлението, че му е благодарна за загрижеността.
— Семейството й е в опасност, а ние сме пред група апатозаври, стиракозаври, патечовки и хора, които не успяват да се договорят относно необходимите мерки. В случая времето е изключително важен фактор.
— Сам ли стигна до това заключение — попита Чаз саркастично, — или повтаряш мнение на баща си?
— Вероятно повтарям негови думи.
Уил се гордееше, че е син на Артър Денисън и ни най-малко не се разстрои от забележката.
Говореше по-възрастен, сбръчкан коритозавър.
— Ако натрапниците наистина разполагат с оръжие, и то съвременно оръжие от външния свят, не знаем какви опустошения ще нанесат.
— Да — съгласи се сериозен на вид пачицефалозавър. — Макар да съчувствам на семейството на струтиомимуса заради сполетялата го беда, трябва да постъпим предпазливо, за да не пострадат и други.
— Направих справка с нашите местни историци и се оказа, че единствената ни възможност е да действаме внимателно. — Застанала между два динозавъра, многоуважаваната Нора, матриарх на Тритаун, изглеждаше съвсем дребна. — А дали тези натрапници нямат и нещо, наречено „оръдие“.
— Оръдие ли? — учуди се един от присъстващите хора. — Не съм вещ историк, признавам. Що за устройство е това?
Разговорът продължаваше: често се насочваше в интересна, но странична посока; дори да имаше нещо общо, загрижеността на Кеелк не се разсейваше.
— Ще стигнат до някакво заключение и ще предприемат действия — промърмори Уил. — Все някога ще го направят.
Младата струтиомимус изчурулика към него. Той долови едно-друго, но Чаз преведе по инерция.
— Според нея незабавно трябва да се направи нещо. Няма да чака. Ще се върне; иска да опита да им помогне.
— Нищо не може да направи сама.
Уил се загледа в големите ясни очи на струтиомимуса; обзе го желанието да притежава поне малка част от дарбата на Чаз да превежда.
— Не я интересува. — Протоцератопсът размърда неспокойно крака. — Твърди, че каквото и да стане, поне щяла да е със семейството си. Смята, че като е пристигнала тук и е съобщила за положението, е изпълнила задължението към родителите си. Сега е свободна да действа както намери за добре, колкото и глупаво да ни се струва.
— Доста е смела — отбеляза Уил.
— Искаш да кажеш — неразумна.
Уил се хвана, че кима неопределено с глава.
— Няма да е сама.
— Точно това имах… — Преводачът се поколеба, защото не бе сигурен дали е чул правилно. — Какво искаш да кажеш?
Уил подсвирна и цъкна няколко пъти на струтиомимуса. За да покаже, че го е разбрала, тя протегна ръка, постави увенчаните си с остри нокти пръсти върху рамото му и го погали три пъти. Нямаше начин жестът да бъде схванат неправилно и той й се усмихна в отговор.