— Ще отида с нея.
— Ти? — Протоцератопсът изгледа нервно човешкото и динозавърското лице на младите си познати и се обърна към кръга на по-възрастните. — Не е ли редно да изчакаш решението за сформиране на официална спасителна експедиция?
— Както тя отбеляза: време за чакане няма — натърти Уил.
— И какво ще направите вие двамата срещу цяла група въоръжени възрастни мъже?
— Като начало ще ги държим под око. Ще ги проследим. Ще отведем други при тях. — Уил се усмихна. — Знам ли какво друго ще направим? Баща ми твърди, че човек, който сам не си осигурява възможности, обикновено не намира такива.
— Ах, вие хората и вашата глупава слабост към афоризми! — промърмори преводачът. — Не виждам как ще действате срещу пушките, с които са въоръжени.
— Губим време.
Уил постави ръка върху раменете на Кеелк и я поведе към изхода.
Чаз ги наблюдаваше как се отдалечават. После хвърли последен поглед към шумното събрание и с бърза крачка ги последва.
— Почакайте! Почакайте за миг! Изчакайте ме, дългокрачковци такива.
Уил и Кеелк спряха, за да дадат възможност на преводача да ги догони.
— Чуй ги само! Не спират да говорят. Ще продължат така цяла нощ — изкоментира Уил, докато излизаха от плевнята.
— От съгласието се ражда мъдростта — отвърна Чаз.
Уил му се усмихна.
— Сега кой прибягва до афоризми?
— Просто споделях едно наблюдение. — За да смени темата, протоцератопсът огледа нощното небе. — Какво ще правим, ако бурята ни завари в Дъждовния басейн?
— Представа нямам. — Уил също вдигна глава към все още виждащите се звезди. — Надявам се да изплуваме.
Чаз го погледна.
— Никак не е смешно. Не знам да плувам, а ние не умеем да се катерим по дървета.
— Ти се грижи за превода и остави плуването на мен — посъветва го Уил небрежно.
Предстоеше истинско приключение. Очертаваше се да бъде много забавно…
Стига да не застрелят някой от тях, разбира се, напомни си той мрачно.
— Защо не останеш, Чаз? Няма да си разваля мнението за теб. Впрочем, разумно е да постъпим така. Ще съобщиш на възрастните къде сме отишли и какво ще правим.
— Какво искаш да кажеш с това да остана? — Протоцератопсът се изпъчи. — На кого всъщност му пука какво мислиш ти?
— Значи все пак ще дойдеш с нас, така ли?
— Не мисли, че го правя, защото изгарям от желание. Просто ми омръзна да слушам какви постижения имал и колко проницателен бил чудесният Уил Денисън. Искам да стана свидетел как най-после ще се провалиш.
— Чаз, мислех, че завистта се определя предимно като човешки недостатък, срещу който динозаврите са имунизирани.
— Завист ли? Не ти завиждам. А и имаш нужда от мен. Не за да говоря с онези чудати хора, ако ни се отдаде подобна възможност. Положително ще съумееш да разговаряш с представители от твоя вид, независимо колко са извратени нравите им.
Уил се замисли.
— Ако има представители на много нации — или племена, както Кеелк ги нарича, — ще успея да говоря поне с някои от тях.
— Точно така. Но съм ти нужен, за да й превеждам. — Кимна към Кеелк. — Както и на семейството й. Когато всеки разбира всеки, надявам се да успеем да сведем до минимум глупостта, с която вече е белязана тази експедиция. Струтиомимусите са известни със своята импулсивност.
— С удоволствие ще приемем компанията ти. — Уил говореше искрено. — Щом сме само тримата, ще се придвижваме бързо.
— Да — съгласи се Чаз и се извърна към вечерната суетня, възцарила се в Тритаун. Вдигна единия си крак, после другия. — Но не прекалено бързо.
Не се затрудниха да си набавят раници и провизии. В хаоса около евакуацията нямаше много време за въпроси. Лесно се снабдиха с храна — имаше много: сушени плодове и ядки за Кеелк, сладки тропически картофи и други зеленчуци за Чаз, сушена риба и плодове за Уил. При необходимост щяха да оцелеят с намереното по пътя. В края на краищата Кеелк бе успяла. А сега пътят щеше да е по-лесен, защото в най-лошата му част се спускаше почти изцяло надолу. И тримата обаче се чувстваха по-добре, че поемат с пълни раници.
Тя бе напълно убедена, че ще намери пътеката, която я изведе от екваториалната гора нагоре по планината. Трябваше да я открият, разсъждаваше Уил, защото нито той, нито Чаз познаваха пътеките към Дъждовния басейн, особено отдалечените от обичайните търговски пътища. До ден-днешен някои места из Дъждовния басейн се посещаваха единствено от тамошните нецивилизовани месоядни.
Площадката, където скайбаксите се прибираха за през нощта, се намираше в короната на добре окастрена гигантска секвоя. Когато Уил пристигна, беше пусто. Слънцето още не бе изгряло; беше твърде рано и повечето пилоти нямаше защо да се въртят наоколо. Кеелк и Чаз изчакаха спокойно долу Уил да се изкачи, за да се сбогува с Циркус. Нямаха общ език, но познанството и близостта позволяваха на пилотите и скайбаксите да разбират жестовете си и звуковете, които издаваха с уста.