— Скоро ще се върна — увери той гигантския куетзаткотлус. — Ще се справиш без мен. Нека крилата ти починат, а когато се върна, пак ще летим високо.
Знаеше, че хората, които се грижат за мястото, непременно ще се постараят всеки скайбакс да получи необходимата храна и внимание. Независимо от това, спускайки се надолу, Уил имаше чувството, че е изоставил член от семейството си. Циркус не го разбра напълно и изсвири скръбно след него; после се сви под петнадесетметровите си криле и отново заспа.
Докато напускаха града, никой не ги спря, макар на няколко пъти да се загубиха сред новоприиждащите евакуирани и бежанците, затънали до гуша в работа по устройването си. Единствено Кано Торанага се запита за намеренията им, но твърде зает в болницата, скоро потъна в грижи за пациентите.
На излизане от Тритаун минаха край група тежко натоварени с провизии апатозаври и цератопси, които помагаха на евакуираните от Северните полета. Никой не им обърна никакво внимание. Две фермерски семейства ги поздравиха весело; други им подвикваха, а динозаврите им свирукаха или дюдюкаха. Тримата махнаха с ръка. Насочиха се на юг и започнаха да се изкачват по хълма, където бяха намерили Кеелк. В далечината, зад високите планински върхове, се намираше Дъждовният басейн.
— Това е абсурд — мърмореше Чаз, докато се придвижваше, натоварен с дисаги от двете страни на гърба си. — Трябваше да изчакаме сформирането на официалната спасителна експедиция.
— Защо не изчака?
Уил почти не усещаше раницата на гърба си и крачеше бързо. Свежият въздух над Тритаун се поддържаше от хладината на планините и се смесваше с богатата на кислород мъгла, надигаща се от басейна.
Точно както ги предупреди Кеелк, нямаше много видими отличителни знаци. Истинско щастие бе, помисли си Уил, че струтиомимусите притежават отлично чувство за ориентация. Макар и леко замаяна, Кеелк ги водеше уверено. Помагаше и фактът, че докато бе прекосявала планините, обзета от отчаяние, се бе придържала към долините и потоците.
— Бива ме да следвам дири. — Чаз преведе на Уил думите й. — Родителите ми винаги са ме учили на това.
В отговор Уил кимна одобрително и отбеляза, че с всеки изминат ден тя сякаш набира сили. Решителността й, разбира се, бе огромна още от първия час.
Уил и Чаз се напрягаха до краен предел, за да я следват. Така се случваше, че при всяко колебание за пътя, попадаха я на долина, през която бе минала, я на място, където бе потърсила подслон, я на поточе, от което бе пила вода.
Най-сетне стигнаха скалите и оттам пред тях се ширна море от мъгла, неуловима като сън. Все едно, помисли си Уил, планината държи захарен памук в ръце. Зад непроницаемия облак ги чакаше разцъфналият Дъждовен басейн.
И опасният, помисли си той.
Чаз предпазливо надникна през ръба на скалите.
— Не виждам път надолу.
Проточила силно врат напред, Кеелк тихо изсвири и погледна наляво-надясно. Издаде серия бързи звуци и посочи наляво. Уил и Чаз тръгнаха по петите й и скоро се озоваха на пътека, затулена от едри цветя. Който не знаеше за съществуването й, би минал на метри от нея, без да я забележи.
Мълчаливо започнаха да се спускат.
Уил вървеше след Кеелк по ронливата пътека с лекота. Обучението му за пилот на скайбакс отново се оказа полезно. Стръмният наклон въобще не го затрудняваше.
За клетия Чаз нещата стояха по друг начин — постоянно падаше и принуждаваше струтиомимуса и човека да спират, за да го изчакват.
— Какво става? — попита най-после Уил. — Нисък си и имаш четири крака, а не като нас по два. По такъв терен би трябвало да си по-стабилен и от двама ни.
— Точно в това е проблемът. — Протоцератопсът вървеше колкото е възможно по-близо до скалата. — Ние не се катерим; не обичаме високите места, защото ни е страх да не паднем. — Уплахата му бе видима. — Много ще съм доволен, когато най-после стигнем долу.
Оказа се истинско щастие, че Кеелк бе пропуснала да спомене за липсващата част от пътеката, помисли си Уил, когато стигнаха до мястото. В противен случай Чаз никога не би се присъединил към експедицията. Благодарение на влагата от мъглата, която се издигаше от гората долу, в пролуките на скалите растяха множество дръвчета. След като съставиха план, Уил и Кеелк с неохота се заловиха да наскубят фиданки. С тях щяха да направят импровизиран мост над ямата, прекъсваща пътеката.