Още докато Чаз превеждаше, струтиомимусът започна да се отдалечава, като прескачаше повалените дънери.
— Да тичаме ли? Къде?
Колкото и да се напрягаше, Уил не виждаше нищо.
— По-навътре в гората.
Чаз се отдели неохотно от дървото, а Уил трескаво заприбира остатъците от обяда им. Двамата положиха всички сили да не изостанат от възбудената си водачка.
На Чаз му бе трудно да се справи, особено след като и Уил се затича. А и за разлика от другите двама, протоцератопсът не можеше да погледне през рамо, та да види дали друго — освен опъващо нервите въображение — не ги догонва.
— Попитай я дали нещо ни гони.
Струтиомимусът постоянно ги подканваше да бързат.
— Не е сигурна. — Чаз дишаше като парен локомотив. Гората нарочно изправяше препятствия пред него: корени, пънове, повалени стволове, мравуняци. — Казва, че…
Кеелк се закова намясто, надавайки писък, какъвто Уил никога не бе чувал — тя не беше пищяла така дори когато, изпаднала в делириум, лежеше в болничното легло. Този път не се наложи Чаз да превежда.
Очите му бяха станали огромни като нейните.
То излезе иззад кичест храст, където се бе крило с умение, неподозирано за същество с такива размери: почти пет метра високият албертозавър тежеше няколко тона. С много от атрибутите си можеше да ги изплаши, но в момента Уил бе приковал внимание единствено върху зъбите му.
От мускулестото гърло се надигна плътно изръмжаване. Уил отстъпи крачка назад само за да открие, че Чаз препречва пътя му. Не бе нужно протоцератопсът да обяснява намерението си. Всяко бягство положително щеше да бъде последвано от нападение, а при такова близко разстояние те нямаха никакъв шанс да се спасят или да се измъкнат от огромното гъвкаво месоядно.
Е, и без това нямаше значение. Уил затаи дъх — зад тях от гората изплуваха други два гиганта. Бяха малко по-дребни от събрата си: с размерите на среден слон. Вече всякакво отстъпление ставаше невъзможно.
Нямаше накъде да бягат, нямаше къде да се скрият. Оставаше малка и не особено обнадеждваща възможност.
Уил зашепна трескаво на протоцератопса.
— Говори им!
— Ще се опитам.
— Не се опитвай, а се постарай с всички сили. Иначе ще ни изядат.
Преводачът кимна нервно, пристъпи напред и като пренесе тежестта си върху задните крака, вдигна един от предните във въздуха и го размаха по универсално разбираем начин. После подхвана на езика на месоядните пред него: опита се да започне с почтително изръмжаване, което прозвуча почти комично, но се оказа достатъчно едрият албертозавър да се поколебае. От гърлата на двойката зад гърба им се разнесоха недружелюбни изсумтявания. Уил доста се впечатли.
Не знаеше какви са шансовете им. Месоядните бяха трима, както и те. Албертозаврите може би се опитваха да комуникират, но може би и… спореха кой какво ще получи от плячката.
Кой ли ще ме изяде за закуска, запита се той. Какъв лош късмет: да срещнат трима албертозаври, които се разхождат през най-горещата част на деня.
Най-едрият от месоядните изръмжа дълбоко в гърлото си. Уил пристъпи, за да застане до преводача.
— Какво казва?
— Млъкни! — сряза го Чаз. — Искам да съм сигурен, че напълно го разбирам. Интонациите при тях са много важни.
Уил се подчини.
— Интересува се… какво правим тримата тук през най-горещата част на деня. — Протоцератопсът го зяпна смаяно. — На какво се усмихваш, Уил Денисън? Да не би да намираш ситуацията за забавна?
— Никак. Просто и аз се питах същото за тях.
— Не смятам, че в момента взаимното любопитство ще ни помогне. Нито смятам, че на този и на приятелите му им е до любезни разговори в момента.
Бърз обяд, помисли си Уил, ето как ще завърши животът ми. След всичко, което той и баща му преживяха — след бурята, след корабокрушението, след като попаднаха на бреговете на Динотопия, след като овладяха нравите на тази необикновена страна — бе орисан да завърши земния си път като храна. Струваше му се страхотна загуба на натрупаните знания.
— Кажи им какво правим тук. Кажи им по каква причина сме на това място.
— Наистина ли допускаш, че ще се трогнат?
— Предлагаш ли нещо по-добро?
— Не — призна Чаз тъжно.
Насочи отново вниманието си към албертозавъра и пак започна да ръмжи елегантно.
С цялата сила на волята си Уил се удържаше да не погледне през рамо. Имаше усещането, че долавя нечий топъл влажен дъх във врата си. Само едно ухапване, всичко щеше да приключи с едно-единствено ухапване, знаеше той.
Чаз се обърна към него.
— Както се и опасявах: не се интересуват от причините. Занимава ги едно: да заситят глада си, а в момента са много гладни.