В цялото невероятно приключение — като се изключат нещастните насекоми, размазващи се от време на време по лицето му — най-голямото неудобство представляваше неприятната миризма от устата на тиранозавъра, от която Уил не можеше да се спаси.
На моменти се навеждаше и поглеждаше в огромното жълто око, насочено към него. Всеки път се усмихваше и намираше окуражаващи думи, като се питаше дали оказват някакво въздействие.
Направи и още едно откритие. Подобно на повечето динозаври, тиранозаврите също обичаха музиката. Музикалното образование на Уил се оказа съвсем намясто. Крукай и Шеторн оцениха особено високо някои валсове и маршове, които им изтананика.
XV
— Тези хора са луди! — прошепна Трил.
— Знам. — Шремаза се стараеше да успокои дъщеря си. — Остава да се надяваме или Кеелк да доведе помощ, или и ние да успеем да избягаме.
Четиримата струтиомимуси бяха завързани за две дървета. Както винаги похитителите им ги нахраниха и напоиха съвестно. Повредената стока никога няма да ти донесе високата цена, която ще получиш за добре гледаната стока — повтаряше неизменно Блакстрап.
След като се погрижиха за по-хрисимите затворници, пиратите се заеха с далеч по-сложната задача да нахранят и най-трудния си пленник. С огромно внимание размотаха дебелото корабно въже, опасващо челюстите на младия тиранозавър. Щяха да го хранят за пръв път след залавянето му и всички проявяваха изключителна предпазливост.
Поради липса на мърша, огромно количество от която се валяше в непосредствена близост до първия им лагер, мъжете уловиха в близкия поток някакво същество подобно на крокодил. Отделиха за себе си най-хубавата част — опашката — и я оставиха да се пече на бавен огън, а другото щяха да предложат на най-ценния си затворник. И мъртъв, твърдеше Смигинс, би им донесъл добра цена, но жив щеше да им осигури истинско състояние.
Призивът на Блакстрап за доброволци, готови да нахранят дяволския пленник, срещна зловещо мълчание.
— От какво се страхувате? Погледнете нещастника. Даже не може да шавне: и ръцете, и краката, и дори опашката му са здраво стегнати. На всичкото отгоре е вързан към дърво, от което би излязло първокачествена мачта. Каква по-голяма безопасност искате?
— Що не го нахраниш ти, кап’тане? — чу се нечий глас.
— Какво? Кой се обади? — Блакстрап заоглежда закоравелите физиономии, изобразяващи в момента ангелска невинност. — Кой дръзва да подмята, че не си върша работата? Никой, така ли? Хайде тогава, кой ще се захване? Няма ли мъже сред вас?
— Аз ще нахраня дракона.
Чин-ли, най-дребният сред тях, пристъпи напред. Взе парче от крокодила и с две ръце го извлече напред. Спря — по негова преценка на безопасно разстояние — залюля огромния къс и го хвърли към пленника.
С едно-единствено щракване на мощните си челюсти младият тиранозавър улови парчето. Преглътна го бързо. Блестящите му очи се взряха гладно в останалата част от трупа.
С изпъчени гърди Чин-ли се обърна към другарите си.
— Виждате ли? Умните хора знаят как да научат дори драконите на номера.
— Не драконите — поправи го Смигинс. — Динозаврите.
Чин-ли не му обърна внимание. Беше наясно, че стои пред дракон и никакъв бял дявол нямаше да го разубеди. Хвърли второ парче месо към звяра и със задоволство отбеляза колко леко бе уловен и този тежък къс.
— Вярно, че не е толкова трудно. — Мкузе излезе напред и повтори действията на китаеца.
Пленникът продължи да поема месото все така като на шега.
— Най-добре да го продадем на някой паралия, че да има с какво да го храни — отбеляза Андреас, който не без възхищение оценяваше капацитета на пленника.
— Лично аз предпочитам да го видя как подскача за вечерята си — обади се Копърхед.
— Много умно предложение. — Смигинс се загледа в моряка. — На теб, разбира се, се пада честта да му развържеш краката, господин Копърхед.
Морякът се изкиска.
— Не аз, господин Смигинс. И без това се чувствам достатъчно близо до тези нокти.
— Ха! Няма от какво да се страхуваме. Стига глезотии — приличаме на циврещи бебета.
Предизвикателството хвърли Гуиамарес, едър португалец, който пристъпи напред, подбутна Мкузе настрана и вдигна с мазолестите си ръце последното парче крокодилската плът.
Направи смело няколко крачки към пленника и спря да огледа грозното, изцапано с кръв лице. По-възрастните струтиомимуси изквичаха предупредително, но никой от хората, естествено, нито ги разбра, нито им обърна внимание. Наклонил глава настрана, португалецът преценяваше развързаната челюст и зъбите. Пленникът седеше на задните си крака, а морякът се извисяваше над него поне с метър.