Съществото, омотано във въжета, бе здраво вързано, но Гуиамарес предпочиташе да стои на разстояние. Веднъж вече го ухапа, помисли си той мрачно… Сега корабното въже пречеше на силните челюсти да се отворят. Звярът бе не само безопасен, но и безпомощен. Можеше да му направи каквото си иска — абсолютно всичко — и той няма да е в състояние да му се съпротивлява.
Но не смееше да действа, заобиколен от другарите си. Ако нарани само и една люспа от кожата на скъпоценния пленник, Блакстрап ще го хване, ще го върже и ще го даде за храна на следващото чудовище, което срещнат. Не. Независимо от желанието за мъст, стаено в сърцето му, налагаше се Гуиамарес да изчака подходящия момент.
Дотогава ще се задоволи да обмисля отмъщението си.
— Добре ли спиш? — Звярът не отговори. Но можеше да го гледа изпитателно, което и правеше. — Мразиш ме, така ли? Хубаво. Чудесно. Значи се разбираме един друг. Когато за последен път дойда при теб някоя нощ, няма да изпитвам никакво съжаление.
Превързаният му задник го болеше, но не колкото душата, страдаща от присмеха на другарите му.
Ходеше трудно, дори известно време щеше да накуцва. Нямаше нищо против. Всяка крачка щеше да му напомня за случката и да разпалва пламъка на омразата. Всяка шега по негов адрес щеше да укрепва решителността му.
Няма да е след дълго, повтаряше си той. Ще попаднем на подходящо място и време. Тогава…
— Мислиш се за много умен, а? Само изчака да обърна гръб. И сега ли се чувстваш умен — със завързани крака и уста, която не можеш да отвориш? Така ли е?
Гласът му леко се извиси, докато навираше дулото на пушката си в зурлата на тиранозавъра.
От гърлото на пленника се разнесе остро съскане. Гуиамарес не отстъпи и се ухили.
— Да, да, ръмжи! Бас държа, че пак ти се иска да отхапеш нещо от мен. Нали?
Погъделичка долната челюст на пленника. Давайки си сметка колко е безпомощен, той дори не пробва да го ухапе.
Португалецът отново го сръга с дулото.
— Виждаш ли това, дяволче? Това са моите зъби и хапят лошо. Следващия път няма да съм с гръб към теб. Следващият път аз ще хапя.
Бяха изключително близо. Почти очи в очи.
Пленникът помръдна напред, опитвайки се да бутне мъчителя си. Този път Гуиамарес имаше готовност и отскочи назад. Усмивката му стана по-широка.
— Много си бърз. Пъклено бърз. Майка ти е била кобра, чифтосала се е с тигър. Знаеш ли — виждал съм и двете животни в Индия. Убиват, но индусите се справят с тях. Умират така бързо от нож или куршум, както и всяка патка или фазан. — Усмивката му стана страшно зловеща. — Чудя се какъв ли си на вкус. Как ще го понесеш, когато аз те ухапя, а?
Някакъв шум го накара да се извърне рязко. Не допускаше да е капитанът. При желание Блакстрап спеше като мъртвец. Но онзи проклет и любопитен Смигинс постоянно се навърташе къде ли не и вреше дългия си нос където не му е работата. Лошото бе, че помощник-капитанът не просто изглеждаше умен. Той наистина беше умен. Види ли Гуиамарес толкова близо до ценната плячка, нищо чудно да го налегнат опасни предположения.
В продължение на няколко дълги минути португалецът изчака вцепенен появата на Смигинс, но стана ясно, че никой не го дебне и той се отпусна. Едва тогава се обърна за последен път към пленника.
— Ти се позабавлява. Съвсем скоро същото ще сторя и аз. Само почакай. В един момент никой няма да гледа, никой няма да е наблизо. Ще бъдем само ти и аз. И тогава куршумът случайно ще попадне в едно от гадните ти очи, а може и на още няколко други места. — За втори път пристъпи по-близо. — Погледни ме добре, дяволче. Запомни ме добре. Защото скоро ще те убия.
Сръга с дулото на пушката младия тиранозавър във врата. Той се отдръпна, като съскаше тихо. Ухилен злорадо и напълно доволен от срещата, морякът отиде да застане на пост.
Притикил ликуваше. Официално предизвикателство. И то от човек! Макар да не разбра и дума от казаното, действията и поведението му не оставиха никакви съмнения какви намерения има. Възрастен тиранозавър би възприел за глупост предизвикателството на хилавото човече — нещо не повече от забавно недоразумение. Но не и тя. Човечето бе на ръст колкото нея. Приема предизвикателството му и щеше да му отвърне подобаващо, стига челюстите й да не бяха завързани.
Сръгванията с дългата тръба само засилиха намеренията й. Обикновено я закачаха само други екземпляри от нейния вид или деца на сходни хищници. Тогава влизаше сериозно в схватка, но по всички правила на древни договорености. Поради темперамента на участниците понякога състезанията се превръщаха в кървави истории, но рядко имаха фатален край. Интересно е да види как ще реагира човек. Родителите й все повтаряха колко коварни били хората — не били особено силни, но често изобретявали изкусни оръжия, за сметка на дребния си размер.