— Какво толкова има да се научава? — изръмжа О’Конър. — Та ние сме пирати. Така гласи уставът на „Кондор“, който всички сме подписали. — Погледна осъдително помощник-капитана. — Включително и ти, господин Смигинс.
— Или — намеси се Уатфорд, заставайки опасно близо, — цениш науката повече от живота на честен моряк?
Смигинс разбра накъде духа вятърът — посоката никак не му се хареса — и побърза да се изясни.
— Не, не. Нищо подобно. — Посочи нагоре към каньона. — По-добре да не се задържаме тук, а да се придвижим, докато още е светло. Колкото по-бързо се махнем от това място, толкова по-бързо ще направим пари.
Усмивки замениха заплашителните изражения по лицата на двамата моряци.
— Звучи по-добре, Смигинс. — О’Конър се обърна към другите. — Ура за помощник-капитана, момчета!
Изтощеният екипаж нададе немощен възглас.
Уатфорд го тупна по гърба та чак разклати ребрата му и отиде да помага при животните. Малко по-късно кавалкадата, включваща и пленниците разбира се, пое, като остави зад гърба си три страшно вбесени, но безпомощни спинозаври. Забравили страха и защитени от масивните скали, пиратите се поразвеселиха и започнаха да измислят презрителни прякори на доскорошните си преследвачи.
Без да изостава от редицата, Смигинс постоянно поглеждаше през рамо. Какви ли скрити, екзотични земи се ширеха от другата страна на екваториалната гора? Какви чудеса се намираха там? Какви невероятни същества живееха в кристалните дълбочини или по другите брегове на езерото, което видяха? Дали бяха по-внушителни от видените досега?
На другарите му — прости моряци — им липсваше въображение, за да се питат или да ги интересува. Дори демонстриращият по-голям интелект Блакстрап не го беше грижа за никакво откривателство, щом няма начин да го превърне в злато.
Трябва да е доволен, реши той. Не просто се справиха, а оцеляха при срещата с чудеса, за каквито дори въображението му беше бедно. Смайващите им пленници — живи динозаври — щяха да превърнат всички моряци в богати мъже.
Някъде в далечината се чу гръмотевичен тътен и той погледна нагоре. Ако каньонът не пресича цялата планина, ще се окаже страшно неудобно място да те застигне порой, съзнаваше той. Но докато земята под краката им оставаше равна и плоска, увереността не го напукаше. Мекият топъл пясък, по който вървяха, се отразяваше благотворно на стъпалата му след трудния терен в екваториалната гора.
Не мисли толкова много, Пристър Смигинс, и ще ти бъде по-добре. Но колкото и да се стараеше, не успяваше да избяга от мислите си.
XVI
Пиратите прекараха спокойна нощ в недрата на каньона. Навсякъде се виждаха довлечени от периодичните потопи купчини дървета, наподобяващи гигантски клечки за зъби. От моряците се искаше само да ги съберат и да накладат огньове.
За пръв път откакто навлязоха в екваториалната гора, се чувстваха относително в безопасност. Никакъв хищник с опасни размери не би успял да се промъкне в каньона и да достигне лагера им. Ще спят сравнително удобно. Пясъкът беше мек и чист, ако не се брояха разни там буболечки. Никой не възразяваше да бъде ухапан от нещо, стига да е по-дребно от него.
Спасявайки се на косъм, те се бяха изтощили до крайност. С огромни усилия приготвиха нещо за вечеря и хапнаха. Независимо от всичко, неизменно предпазливият Блакстрап постави стражи и от двете страни на каньона — нещо изключително изненадващо за струтиомимусите.
С падането на нощта главният огън започна да хвърля сенки и отражения от силуетите на хората и динозаврите по каменните стени. Само приглушените разговори на моряците и откъслечен кикот след някоя шега нарушаваха пукота на дърветата в огъня.
— Какво мислиш, Смигинс? — О’Конър кимна към горния край на каньона, където Мкузе стоеше мълчаливо на пост. — Дали пресича цялата планина?
— И Блакстрап ме пита същото. — Помощник-капитанът се загледа в оскъдните звезди, проблясващи сред струпващите се облаци. — Няма как да преценим от тук. Допускам, че цялата верига от планини или поне тази част, където сме, е осеяна с каньони. Може само да се надяваме, че този прекосява цялата планина.
Притикил слушаше разсеяно как разговарят хората. Сред всички обитатели на Динотопия те имаха славата на най-приказливи и на най-малко действащи.
Думите им не означаваха нищо за нея. Макар и бъбриви, тя знаеше, че не са изцяло безполезни. От нейното племе бяха споделяли колко са вкусни — стига да ги хванеш. Трябва обаче да се внимава заради всичките им малки костички.
Обърна се и се загледа в струтиомимусите. Едно от малките забеляза погледа й и леко потрепери. Тя се усмихна. Така трябваше да бъде. Въпреки дългата история на цивилизацията в Динотопия, тя още не бе заличила напълно наследствената памет.