В сегашните модерни времена рядко ставаха убийства. Не се налагаше карнозаврите от Дъждовния басейн да ловуват. Не и след като старите и умиращите от цивилизованите райони сами идваха в басейна, за да издъхнат тук. Беше взаимноизгодно споразумение: позволяваше на хищниците да оцелеят, без да убиват, а на обитателите на цивилизованите земи не се налагаше да копаят гробове с размерите на кораб.
Ала ловният инстинкт оставаше силен у Притикил и нейния вид. Макар тя и връстниците й да го задоволяваха само под формата на игра, уменията им правеха силно впечатление.
Сви се тихо в омотаващите я въжета, за да съхрани силите си и притвори очи, докато остана да се вижда само тънка жълта ивица. Така е по-добре, помисли си тя. По-добре живот на свобода, отколкото ограниченията на град или ферма. Какво да правят себеподобните й с капаните на цивилизацията? Каква нужда имат от морал и книги? Те оставаха верни на дивите си предци, независимо от споразуменията за преминаващите конвои през Дъждовния басейн.
Ще продължи да чака. Челюстите я сърбяха; копнееше да се освободи от задушаващите я въжета. Когато настъпи подходящият момент — а тя не се съмняваше, че той ще настъпи — ще нанесе своя удар. Ще им покаже на какво е способен дори малък представител на нейния вид, когато го предизвикват.
— Виж как се е стаил като заспала акула. — Старият Ръскин посочи към най-ценната им плячка. — Да си помислиш, че е мъртъв — толкова неподвижно стои.
— Не и този. — Чумаш бе запалил последната си пура и пушеше доволно. — В момента дори не спи.
Ръскин се взря по-внимателно. Макар и стари, очите му виждаха превъзходно.
— Грешиш, индианецо. Здравата е заспало.
— Така ли мислиш? — изсумтя Чумаш. — Иди и целуни Големи зъби. Тогава ще видиш дали е заспал.
Смукна отново от пурата.
— Няма никакво значение. Здравата е вързан. Португалецът направи грешка, че застана близо, когато челюстите му бяха свободни.
Чумаш кимна и подхвърли:
— Ако го тормозиш прекалено, кап’танът и теб ще ухапе. Струвал десет хиляди американски долара. Така чух помощник-кап’танът да казва.
Ръскин леко подсвирна.
— Все пак попаднахме на странно място и се занимаваме със странни неща, дори да става дума за толкова много пари. Не ми харесва тук.
— Да — съгласи се индианецът. — Ти принадлежиш на морето. Аз принадлежа на високите гори. Но въпреки това сме заедно тук за злато.
— Така е — потвърди Ръскин и се почувства малко по-добре. При мисълта за злато стените на каньона не му се виждаха чак толкова тесни. За разлика от мнозина той щеше да се почувства малко по-спокоен, когато отново зърне любимия си океан. — За злато.
По време на придвижването им на север следващата сутрин пръв Уатфорд забеляза характерната природа на страничен каньон. От зазоряване бяха минали край доста такива разклонения. Няколко пъти Блакстрап изпраща хора да ги изследват, но те се връщаха най-много след час и неизменно докладваха, че разклоненията — подобно на капиляри, плъзнали от вена — се стесняват и стигат до непроходими цепнатини. Съобщенията вдъхваха увереност на Смигинс, че те следват основен каньон, който най-вероятно пресича цялата планина.
Страничният каньон привлече вниманието на Уатфорд с по-особения цвят на почвата там. Поколеба се за миг и реши да посочи на Блакстрап.
— Сър, вдясно, в страничния проход, има нещо.
— Какво, човече?
Приковал очи напред, Блакстрап не се извърна. Независимо че в тесния каньон лежеше постоянна сянка, продължаваше да е горещо и влажно. За това си имаше обяснение, естествено: от едната страна се намираше Дъждовният басейн, от другата — Северните полета. Появяващият се от време на време бриз бе добре дошъл. В момента обаче бе истинско мъртвило и Блакстрап се потеше обилно.
— Ами виж пясъка и камънаците там, капитане.
Уатфорд бе от Корнуол, което отчасти обясняваше интереса му към камъните.
Блакстрап хвърли бегъл поглед надясно.
— Е, може и да са малко по-тъмни. Какво ни интересува това?
— Не съм сигурен, сър, но нещо в цвета ми напомня, че съм го виждал и преди. Само дето не се сещам какво е.
— Или се сещай бързо, господин Уатфорд, или си прехапи езика. Прекалено горещо е за безсмислено бъбрене.
Без да се смути, морякът се откъсна от групата и припна до устието на разклонението. Спря при по-тъмните пясъци и разрови земята с пета. Колкото по-дълбоко копаеше, толкова по-тъмна ставаше почвата, докато накрая премина почти в черно.