Томас махна да го подкани.
— Хайде, човече! Защо си губиш времето?
— Няма да те чакаме — подвикна друг.
Само Смигинс прояви известен интерес и отиде да види какво прави морякът. Той оглеждаше земята внимателно, търсеше нещо необичайно.
— Какво има, Уатфорд? Какво мислиш, че виждаш?
— Не съм сигурен, господин Смигинс. Само предположение, загатнато така да се каже.
— За какво, господин Уатфорд?
— Предимно калай, сър. Но и други неща.
— Е, на борда на „Кондор“ е пълно с канчета и плоски бутилки. — В иронията на помощник-капитана не прозираше злоба. — Защо не запазиш любопитството си за друг път?
— Май си прав, сър. — Уатфорд вдигна крак и изтърси пясъка от ботуша си. — Но съм виждал такова нещо по родните си места, кълна се.
С това всичко щеше да приключи и скоро да бъде забравено, ако Смигинс не се бе подхлъзнал — докато се извръщаше — и тупна на земята. Моряците, свидетели на непохватността му, гръмко прихнаха.
— Внимавай къде стъпваш, Смигинс — провикна се един. — Още не сме се върнали на кораба.
— Да — додаде друг. — Земята тук не се клати.
Смигинс падна по задник и ножницата на камата му потъна в пясъка, от което се получиха ярки проблясвания. Именно тези проблясвания на слънчевата светлина улови окото на Уатфорд, докато му помагаше да се изправи.
В такъв вид камъни ще да е предимно слюда, помисли си Смигинс. Или най-многото кварц. Очите му обаче се присвиха, докато се взираше в мястото, където потъна ножницата. Проблясването бе някак различно: по-ярко и по-концентрирано.
— Капитане — провикна се той, прикляквайки, за да погледне по-добре, — най-добре да дойдеш насам.
— Защо? — изръмжа Блакстрап. — Това е само мръсен пясък, Смигинс. Знаеш, че мразя да си губя времето в безполезно ровичкане.
Помощник-капитанът стържеше с камата там, където ножницата проблесна. Колкото повече от чернилката отстраняваше, толкова по-голямо ставаше мястото, което отразяваше слънчевата светлина. Сега вече бе сигурен, че не е слюда или кварц. Под острието материалът бе мек.
Някаква сплав, помисли си той, но сърцето му заби по-учестено.
В следващия миг Уатфорд вече ровеше трескаво с нож земята до него. Лицето му сияеше.
— Не е никакъв калай, сър. Господи — нищо подобно.
Като държеше въжето, метнато през врата на най-едрия струтиомимус, Мкузе спря от любопитство и подвикна на внезапно съсредоточилите се мъже:
— Хей, вие двамата, да не сте намерили нещо?
— Червеи — обади се Самюел. — Двамата ще ходят за риба.
— О, определено, господин Самюел — отвърна Уатфорд. — И по-добре се дръж добре с мен, иначе няма да ти дам нищо от улова.
Един по един цялата група се върна при трескаво копаещия помощник-капитан и другия моряк. Блакстрап страшно се разгневи заради забавянето, но като видя какво са открили двамата мъже, омекна.
— Кълна се във всички морски стихии — това е сребро. Няма какво друго да бъде.
Гневът му бързо се стопи и той се хвърли да копае, редом с изпадналите в екстаз мъже. Скоро между стените на каньона закънтяха възгласи на възторг.
Пленените струтиомимуси и младият тиранозавър наблюдаваха напрегнатата дейност, силно озадачени за какво е цялата врява.
Блестящите метални тухли, които мъжете изравяха, определено бяха необичаен материал за пътна настилка, но какво предизвикваше трескавата възбуда на тези хора? Картината само дозасили убеждението на Хисаулук, че похитителите им са умствено нестабилни.
— Вижте ги — възкликна Трил. — Всички ли полудяха, мамо?
— Възможно е тези да са били луди от самото начало, дъще.
На Шремаза й се искаше да прегърне детето си, но й пречеха въжетата, с които бе здраво омотана. Недалеч, също стегната във въжета и зорко следена от няколко пазачи, Притикил не обръщаше внимание на детинското поведение на околните.
Към голите ръце, с които мъжете възбудено отстраняваха натрупаните наноси, се присъединиха саби и ножове. Съблечените ризи се превръщаха в парцали за лъскане. Не след дълго разкритата повърхност бе значителна. Резултатът от усилията им се оказа забележителен: яркото отражение на слънчевата светлина принуди неколцина със светли очи да извърнат глави и да изтрият сълзите, стичащи се по небръснатите им бузи.
— Вижте. — Смигинс прокара острието на камата си по линиите в паважа. — Тухлите са били излети тук. Не са споявани с хоросан, а са лети!
— Колко дебела смяташ, че е настилката, Смигинс?
Очите на Блакстрап сияеха алчно.
— Няма начин да разберем, ако не покопаем малко, капитане. — Вместо да се съсредоточи върху впечатляващата, макар и относително малка разчистена повърхност, помощник-капитанът насочи вниманието си към вътрешността на страничния каньон. — В момента повече ме занимава колко е дълга, а не колко е дебела.