Те разчистваха тънкия слой пясък със саби и брадви и проследяваха пътя на среброто. Малкият каньон се виеше на изток, а сребърната настилка под краката им не показваше признаци, че свършва.
След значително разстояние, вместо да се стесни, както бе ставало при други подобни случаи, пасажът започна да се разширява. Сега сребърното покритие стигаше от стена до стена. Пристъпваха предпазливо, защото пътеката стана достатъчно широка. По нея можеха да минат някои огромни хищници, от чието нежелано внимание наскоро се спасиха. Среброто под краката им обаче разсейваше всякакви тревоги. Нагоре към небесата се бяха устремили палми, но не се забелязваше растителността, характерна за екваториалните гори.
— Предполагам, че е никел — промърмори Смигинс.
— Какво, господин Смигинс?
Блакстрап говореше необичайно спокойно — откритието се оказа смайващо дори за него.
— В сплавта. Чистото сребро е много меко за настилка на път, дори да не е натоварен с тежко движение. А никелът е достатъчно здрав, за да придаде якост.
Колкото повече напредваха, толкова повече се разширяваше каньонът и накрая се превърна в булевард, който щеше да направи всички моряци по-богати, отколкото някога бяха сънували.
— Толкова много сребро… — мърмореше Блакстрап. — Дори конквистадорите не са взели толкова от Новия свят.
Вик накара и двамата да вдигнат поглед. Като откривател на невероятния път, Уатфорд бе получил привилегията да върви начело. В екваториалната гора би било равно на самоубийство, но тук се считаше за чест.
— Е, какво ли откри с острия си поглед нашият приятел от Корнуол? — Златните зъби на капитана проблеснаха в широка усмивка. — Хайде, момчета. Господин Уатфорд ни вика, а щом той ни вика, мъдрият ще го последва.
Затичаха се леко; въпреки досадните въжета, пленниците не се затрудняваха да ги следват. Взеха остър завой в широкия вече каньон и се озоваха пред стена. Семпла, но солидна конструкция преграждаше каньона. Беше около петдесет сантиметра дебела и шест метра висока, изградена изцяло от тухли. В самия център на съоръжението зееше огромен отвор, а увесените месингови панти показваха къде е стояла някога дървената врата, отдавна вече изгнила.
Месинг покриваше прашните мръсни тухли, за да ги предпазва от разложението на природните стихии.
— Чудя се защо точно месинг — промърмори Блакстрап, пристъпвайки към реликвата на непозната цивилизация. — Сигурно са имали източник с неограничено количество.
— Месинг… — Смигинс придоби доста необичайно изражение дори за него. — Ако е месинг, щеше да е на петна като среброто. Освен ако някой тук не е посветил целия си живот да го лъска.
Фактът направо ги порази — в продължение на няколко минути закоравелите опитни пирати дори не осъзнаваха на какво са попаднали. Едва когато Блакстрап се опита да разхлаби тухла от мястото, където някога е стояла древната порта, действителността ги осени със силата на чук, стоварил се върху главите им.
Капитанът направо загуби дар слово — за пръв път през дългото време, откакто Смигинс го познаваше. Снажният мъж седна на твърдата земя, нежно хванал тухлата с две ръце. Вдигна глава и мълчаливо плъзна поглед нагоре по стената. Половин метър дебела, шест метра висока, а колко е широк каньонът на това място предстоеше да разберат. С изключение на отвора, където се е издигала портата, солидната преграда препречваше целия път.
— Какво има, капитане? — попита Томас.
— Да, капитане, какво има? — попита наблизо застаналият Самюел, по чието лице се четеше и любопитство, и загриженост.
— Какво има ли? Ха, нищо няма, господин Самюел. — Блакстрап огледа мъжете. — Нищо няма. Ще бъдеш ли така добър да вземеш това от мен, Самюел?
При тези думи той хвърли тухлата към моряка. Онзи я хвана с лекота и… изкрещя, когато се изплъзна между пръстите му и се стовари тежко върху десния му крак. Независимо от защитата на ботуша нещастникът се свлече на земята от острата болка, ала тя премина почти моментално.
Тухлата бе направена изцяло от злато.
Стената бе изградена от напълно еднакви тухли.
Следователно стената…
… Мъжете се юрнаха да копаят — удряха по преградата с всички налични инструменти: ножове, саби, брадви, приклади на пушки, дори куки за лов на китове на часа бяха пуснати в употреба. Измъкнаха втора тухла — оказа се еднаква по тежест с първата. В това време Смигинс търпеливо дълбаеше тухлата, извадена от капитана. Искаше да се увери, че наистина цялата е от злато, а не, например, позлатено олово.