— Без да съм златар, предполагам, че е осемнадесет карата — обяви той най-накрая. — Пробата, разбира се, може да варира от тухла до тухла.
— О, разбира се, господин Смигинс, разбира се — отвърна Блакстрап през стиснати устни. — Ще разрешим проблема. — Отново изгледа екипажа си. — Всичко под четиринадесет карата ще използваме за баласт!
Мъжете нададоха радостен вик.
— Хей — провикна се Чумаш. — Някой вижда ли Уатфорд?
— Да… — Смигинс остави с усилие малкото съкровище настрана, — къде е Уатфорд? Защо не е тук, с нас? В края на краищата той е законният откривател на съкровището. — Хрумна му нещо и пак насочи вниманието си към стената. — Какво е това място? Кой е построил тази стена и защо?
Блакстрап не беше съвсем без образование.
— Древни обитатели на Атлантида, може би. Или на Лемурия. Шумери. От някоя полузабравена цивилизация на света. — Положи собственически ръка върху невероятната преграда. — А сега е наша. Къде ще заживееш с твоя дял, господин Смигинс? Аз мисля да купя двореца Уоруик. Или половината графство Девъншир.
— Не знам. — Помощник-капитанът бе направо замаян. — Не съм мислил толкова надалеч.
— Знаеш ли какво означава това, капитане?
Блакстрап се обърна към моряка, който бе заговорил.
— Какво, Гуиамарес?
Той се приближи и кимна мълчаливо към пленниците, демонстриращи абсолютно безразличие.
— Значи, че тези животни не са ни нужни повече. Защо да си правим труда да продаваме живи същества за злато, когато вече разполагаме с повече злато и сребро, отколкото е тонажът на кораба?
— Португалецът говори умно — съгласи се Самюел.
Смигинс се отърси от замайването си.
— Трябва да ги вземем с нас, капитане! Те струват повече от злато. Стойността им за науката не може да бъде изчислена.
— Наука! — Тонът на Гуиамарес изразяваше дълбоко презрение. Прокара ръка по златната стена. — Науката ти ще ни направи ли по-богати от това?
Не, помисли си помощник-капитанът, но ако й дадеш и най-малък шанс, ще те направи много по-умен, глупако. На глас обаче каза:
— Нямаме с какво да отнесем златото. А животните се придвижват сами. Защо не ги заведем до кораба? После ще се върнем с чували и торби.
— Нямаме с какво да го носим ли? — Мустаците на Ръскин потрепериха. — Ха, та аз съм готов да го нося със зъби.
Неколцина мъже прихнаха.
— И още — продължи Смигинс отчаяно, — ще платя за тях от моя дял.
Този път думите на помощник-капитана предизвикаха одобрителни възгласи, а не смях. За екипаж от пирати разпределението на плячката представляваше важна част от работата и мъжете приеха предложението сериозно.
— Честно е — отбеляза Блакстрап и на практика благослови предложението. — Макар да ми се струва, че тукашната жега ти влияе зле, господин Смигинс. Но щом настояваш, вземи си животните. Нека ти донесат толкова удовлетворение, колкото твоят дял ще донесе на нас.
Мъжете се разсмяха отново.
Предпазлив, Хисаулук наблюдаваше палячовщините на екипажа. Откриването на стената предизвика неописуема радост. Дори животът му да зависеше от това, не разбираше защо. Определено това бяха най-особените хора, стъпвали някога в Динотопия. Щом пазачите извърнаха поглед, той направи опит да разхлаби въжетата, но безуспешно. В този случай човешкият палец би му бил от огромна полза.
— Е, моят товар поне ще тежи по-малко — посочи Смигинс.
Гуиамарес не се предаваше лесно.
— Помощник-капитанът прави щедро предложение, но дали неговият дял от златото ще бъде достатъчен, ако се наложи да пренасяме смрадливите животни през целия Южен океан? — В очите му блесна злорадо пламъче. — И нещо друго — има ли сред нас човек, който да не копнее за хапка прясно месо? Аз самият съм ял месо от костенурка, игуана и змия. Ако и тези тук имат такъв вкус, ще се окажат наистина чудесна храна.
Мкузе изгледа струтиомимусите изпитателно.
— По-скоро ще бъде като месото на щраусите, но и то става за ядене.
— Вече разполагаме със злато — обади се някой. — Редно е да отпразнуваме събитието.
Преди и другите от екипажа да подкрепят предложението, преди истински разтревоженият Смигинс да се намеси по-решително, се чу вик. Изчезналият Уатфорд се обаждаше.
— Ха, какво ли е открила този път неспокойната му душа? — Блакстрап надникна през процепа, затулван някога от отдавна изчезналата порта. — Възможно ли е да става въпрос за втора стена?
— Не е възможно, кап’тане — заяви убедено О’Конър. — Няма начин някъде да има повече злато от това тук.
— Е, все пак да отидем да видим. Лично на мен все повече започват да ми харесват откритията на господин Уатфорд.