— Извини ме, капитане — обади се Гуиамарес, — но какво ще стане с нашето пиршество?
Блакстрап изгледа последователно Смигинс и португалеца. Мислите му в момента обаче бяха заети с настойчивия, макар и скрит Уатфорд.
— Засега няма да убиваме нищо. По-късно ще разполагаме с достатъчно време да уредим въпроса.
— Но, капитане…
— В момента това е моята дума, господин Гуиамарес. — Блакстрап говореше с изключително мрачен тон. — Възразяваш ли?
Разочарованият Гуиамарес се отдалечи, мърморейки под нос.
— Не, капитане. Не възразявам.
Мъжете наобиколиха пленниците и в плътна група минаха през отвора. Пътьом се възхитиха от правата линия и прецизността на издигнатата кой знае кога и от кого стена. Водени от отекващите викове на Уатфорд, напреднаха в каньона — той вече се бе разширил достатъчно. Приличаше на подземна долина.
Виковете на Уатфорд ставаха по-силни — значи се намираха съвсем близо до Корнуолския потомък. В широкия пасаж се появи нов остър завой. Завиха и… се заковаха намясто, слисани от гледката.
Истинско щастие е, прецени Смигинс, докато зяпаше безмълвно заедно с другите, че облаци покриват небето, иначе всички положително щяха да бъдат заслепени.
Компактната маса от сгради и съоръжения ни най-малко не нарушаваше привлекателността на изумителната картина. Надвиснали сиви и червеникави скали обрамчваха комплекс от храмове и помощни постройки, устремени към небесата. Спретнати алеи се простираха между пирамиди с изсечени стъпала, обществени сгради с колонади и по-скромни едноетажни къщи, служили някога за жилища на местните владетели. Смигинс разпозна множество архитектурни стилове: египетски, древногръцки, китайски, личаха дори прийоми от строителството на инките. Сложната смесица от стилове действаше донякъде объркващо, но преди всичко въздействаше страхотно.
Моряците обаче проявяваха интерес не към самото строителство, а към материала.
Повечето сгради бяха от същите монолитни златни тухли като стената, през която минаха. При други — златните тухли се редуваха със сребърни. Вероятно са били къщи на бедняци, мерна се в ума на смаяния Смигинс. Времето бе оставило неумолимия си разрушителен отпечатък навсякъде, но доста от украсите и орнаментите стояха непокътнати и бяха по-примамливи дори от смайващите монолити.
Потресените пришълци вървяха мълчаливо по сребърния булевард между основните сгради и накрая спряха пред най-голямата и сложна конструкция в долината.
Колони с барелефи и изящно моделирани скулптури украсяваха предната част на храма. В повечето случаи бяха изобразени хора, но редом с тях имаше и големи, и малки същества — все непознати за моряците. Именно Смигинс им обърна внимание, че някои от тях приличат на съществата, каквито вече бяха срещнали в тази страна, както и на пленниците им.
Колоните бяха от монолитни блокове малахит, барелефите — от аметисти, топази, хризопрази и тюркоази. За моряците на „Кондор“, предимно прости люде, избрали по неволя този начин на живот, беше извън рамките на възможното да възприемат богатството, пред което се намираха.
— И като си помисля — смотолеви О’Конър, — че не исках нищо повече от живота, освен удобна къща в Дъблин.
— Защо да разсъждава толкова на дребно човек? — Суарес стоеше до него, зяпнал скъпоценните колони. — Купи целия Дъблин.
Златните стени зад опасаната с колони веранда бяха инкрустирани с огромни квадрати яспис, ахат, халцедон и опал.
Иззад най-близката колона се показа ухиленият Уатфорд.
— Е, момчета, какво мислите? По мое мнение Бъкингамският дворец е жалък в сравнение с тази селска къщурка.
Блакстрап се загледа зад енергичния моряк. Панели от тънък нефрит пропускаха светлина през покрива на широка веранда, а идеално кръгли отвори, покрити с кристал, служеха за прозорци на конструкцията.
— Ти ще получиш допълнителен дял за това, господин Уатфорд. Колкото до мен, амбициите ми се промениха. Няма да си купя графство, а цяла страна. Ако чуеш някоя да се продава, господин Смигинс, обади се. А ако купиш някоя до нея, ще се окажем съседи.
Изкачиха последните златни стъпала, украсени с оникс и се озоваха пред триметрова врата от кварц, обсипана с рубини, сапфири и перли. Зашеметени от откритите богатства, те побутнаха крилата й, които се разтвориха към вътрешността на храма.
Макар и от същите скъпоценни материали, помещението се оказа изненадващо скромно. Липсваха всякакви мебели и като се изключат няколко разхвърляни скулптури, основната зала бе празна. Подът представляваше сложна мозайка, изобразяваща различни животни. На всички, освен на Смигинс, те се сториха непознати и кошмарни. Самите късчета на мозайката провокираха повече коментари, защото представляваха полускъпоценни камъни.