В прегръдките на женския тиранозавър протоцератопсът приличаше на огромна попова лъжичка.
— През последните два дни следата им водеше към подножията на хълмовете и откакто нашите приятели я надушиха, не се е отдалечавала особено от планините. Не е ли по-разумно да се предположи, че ще се придържат към избраната посока, вместо изведнъж да я сменят?
Вкопчена удобно във врата на Шеторн, Кеелк им изписука нещо. Обръщаше се фактически към Чаз, защото единствен той разбираше говора й, но гледаше Уил. Има страшно красиви очи, помисли си той. Впрочем, това важеше за всички струтиомимуси.
— Иска да знае какво става и защо се колебаем. — Чаз погледна към човека за помощ. — Какво да й кажа?
— Истината — отвърна Уил.
Шеторн изчака Чаз да приключи с обяснението и пусна серия от сонорни изръмжавания. Протоцератопсът отново преведе.
— Било добре да намерим дъщеря й в добро здраве. — Чаз леко потрепери. — Напълно съм съгласен. Не изпитвам никакво желание да наблюдавам тиранозавър, изпаднал в бяс.
— Нито пък аз. — Уил се облегна удобно и хвърли поглед от високо. — Все пак трябва да открием дирята. Оглеждам се за следи от стъпки и счупени клони.
— Стъпките ще помогнат — съгласи се Чаз. — Но не само хората чупят клони.
— Да, вярно. — Уил посърна леко. — Е, не забравяй, че съм новак. Свикнал съм да гледам за следи от по-високо. — Наведе се настрани. — Човек би си помислил, че като са толкова много, трябва да са оставили някаква следа.
Чаз преведе за Кеелк, после преведе думите й.
— Земята, според нея, е прекалено мокра и мека. Не знам как ще…
Дълъг, остро пронизителен шум го прекъсна. Проехтя сред дърветата и се отрази в скалите; последва го още един и още един.
— Странен гръмотевичен тътен — отбеляза Чаз.
Шеторн изръмжа враждебно.
— Кажи й, че не е никакъв гръмотевичен тътен.
Уил изпита едновременно вълнение и тревога. Вълнение, защото разбра в каква посока да поемат; тревога, защото се притесняваше какво ще заварят, когато стигнат.
Малцина от хората могат да стоят изправени уверено върху главата на тиранозавър, да засенчат очи с ръка и да оглеждат заобикалящата ги природа. Уил обаче се справяше. Не само че не изпитваше страх от височините, но притежаваше и отлично чувство за равновесие. Докато оглеждаше екваториалната гора и се опитваше да надникне отвъд дърветата, острият шум се чу отново. Тялото под него трепна леко и той тутакси разпери ръце, за да не падне.
— Крукай иска да знае какво е това — обади се Чаз, — и честно казано, същото важи за мен.
— Изстрели. Това са изстрели.
— Какво означава „изстрели“?
С изключение на историците никой в Динотопия нито беше чувал за пушки, нито имаше представа за предназначението им.
Уил внимателно обмисли отговора. Тиранозаврите и без това бяха достатъчно напрегнати.
— Възпроизвеждат нещо като фойерверки.
— Фойерверки ли? — В положението си, което страшно го унижаваше, преводачът направи опит да погледне Уил, но не успя. — Защо хората, които търсим, ще пускат фойерверки в Дъждовния басейн?
— Защо аз трябва да гадая за мотивите им? — отвърна Уил бързо. — Възможно е да празнуват нещо.
Дано да празнуват, помисли си той трескаво, а не да стрелят по някой от пленниците. Постара се да не си представя какво ще стане, ако попаднат на натрапниците и открият, че са наранили малката Притикил или са й сторили нещо по-лошо. Знаеше, че в такъв случай съчувствените думи няма да успокоят разгневените тиранозаври. Сети се за договореността им и неволно усети колко здрав е черепът, върху който стои.
Връхлетяха го тревожно-объркани мисли: ще избягат при първа възможност; ще намерят начин да се изкачат на скалите или ще се крият в пукнатина между камъните, докато измамените месоядни се откажат и си отидат. Беше възможно да постъпят така… само дето бе дал дума. В Динотопия нямаше значение дали я даваш на човек, или на динозавър. В общество, изградено на взаимни отстъпки и помощ, дадената дума свързваше отделните представители.
Тиранозаврите, разбира се, бяха нецивилизовани и официално не принадлежаха към обществото му, но той бе цивилизован.
Седна върху главата на Крукай и посочи наляво, на североизток. В тази посока не се виждаше пътека, но какво значение имаше? Тиранозаврите сами си прокарваха пътеките.
— Да вървят в посока на звуците. Те показват местонахождението на натрапниците.
— Сигурно са доста близо — отбеляза Чаз и побърза да преведе на тиранозаврите.
В това време Уил се наведе и чукна Крукай над окото. Жълта орбита погледна нагоре и той видя лицето си, отразено в окото на тиранозавъра.