— Успокой се — посъветва го Уил. — Захванали сме се с нещо благородно.
— Така е, но все пак предпочитам да си лежа в чисто сламено легло в топла плевня в Тритаун.
— Ами аз? Къде си въобразяваш, че бих искал да бъда?
Протоцератопсът изгледа изпитателно стройната фигура на човека, негов приятел.
— Странен си, Уил Денисън, дори за човек. Не съм сигурен дали искаш да си на друго място освен там, където се намираш в момента.
— Малко прибързано заключение, не смяташ ли? Не ти ли минава през ума, че предпочитам да бъда…
Гласът му заглъхна.
Имаше сериозна вероятност протоцератопсът да е прав.
Изминаха доста голямо разстояние нагоре по каньона. Междувременно Кеелк внимателно оглеждаше всяко разклонение, покрай което минаваха. И в един момент изпищя остро. Човекът, протоцератопсът и струтиомимусът се събраха да огледат какво е намерила.
Чаз кимна, разсеяно отваряйки и затваряйки човката си. Ясно се личаха множество отпечатъци от човешки крака.
— Казва, че са завили насам. Аз съм съгласен.
Уил свъси вежди, изправи се и започна да оглежда пясъка по земята на разклонението.
— Питам се защо. — Погледна наляво. — Това несъмнено е основният каньон и най-вероятният път, който ще прекоси планината. Защо са се отбили насам?
— Ще разберем.
Чаз изчурулика нещо на Кеелк. Тя кимна рязко, извърна се и пак застана начело.
— Какво й каза?
— Че нейното обоняние е по-чувствително от моето и твоето и ако се стъмни прекалено, е най-добре да я следваме.
Уил се съгласи. Изстрелите бяха замлъкнали отдавна и вече нямаше как да се ориентират за натрапниците по звука.
Не след дълго стигнаха до древната стена с липсващата порта. Отблясъците от огъня на пришълците отново засия върху фона на нощното небе. Тримата напредваха изключително предпазливо.
— Съвсем скоро — прошепна Уил на другарите си.
Кеелк отвърна с много тихо изсвирване.
Водейки се по огъня, навлязоха в храмовия комплекс и се възхитиха на красотата му, която дори тъмнината не успяваше да скрие. Кеелк първа забеляза пазача — сви врат, за да сниши глава и посегна с ръка да спре Уил.
За техен късмет чувството за отговорност на пазача не беше толкова голямо, колкото умората му. Опрял гръб в купчина златни тухли и скръстил ръце на гърдите, той хъркаше шумно. Пушката му лежеше до него. Заобиколиха го отдалеч. Уил се възхити на Кеелк, която се придвижваше съвсем тихо с широките си трипръсти стъпала.
Оттук виждаха ярките отблясъци от огъня. Безмълвно пропълзяха напред — ниска, богато украсена стена, им послужи за прикритие. Бавно надигнаха глави да надникнат над преградата и най-после видяха мъжете, които преследваха толкова отдавна.
Едни лежаха върху булеварда от сребро, пъхнали по някоя и друга златна тухла под главата; други се бяха строполили по стъпалата към главния храм. Някои притискаха с любовна нежност към гърдите си скъпоценни камъни, изтръгнати от стените и колоните.
— Не разбирам — промълви Чаз, опрял предните си крака в стената. — Изглеждат ми дълбоко заспали. Какво им става?
В това време Кеелк, дръпнала главата си, душеше усилено въздуха.
И без да притежава обонянието на струтиомимус, Уил различи миризмата.
— Пили са. Изглежда не в голямо количество, но достатъчно, за да заспят бързо-бързо. Голям късмет за нас.
— Пияни, така ли?
Чаз обмисли положението. На един фестивал видя какво направи стегозавър, сръбнал повече от тонизиращата напитка. Несъзнателно, но бързо разгони публиката от терена за игри. Наложи се двойка апатозаври да се намесят: застанаха от двете му страни и го придружиха до мястото за почивка. Когато се събуди, въпросният стегозавър се почувства ужасно засрамен. Властите не проявиха крайно недоволство само защото използваха инцидента за поука и на човешките, и на динозавърските деца.
Независимо от това, помисли си протоцератопсът, добре е, че повечето динозаври са въздържатели. Представата за пиян брактозавър направо ги плашеше. Натрапниците обаче очевидно имаха друго мнение и определено обичаха тонизиращи напитки.
Кеелк едва се контролираше, сочейки трескаво наляво. Там стояха един непознат и четири познати силуета, здраво привързани с въжета към малахитовите колони. И те спяха дълбоко, макар от тях да не се носеше алкохолна миризма.
Уил огледа внимателно разположението и състоянието на натрапниците, както и оръжията им. Убеди се, че първоначалното му предположение е било вярно.
— Със сигурност са пирати.
— Пирати ли? — озадачено попита Чаз.
— Морски бандити. Мъже, а понякога и жени, които плават и грабят. Нападат други кораби или градове и крадат всичко, което видят.