— По дяволите! — Приближаващият се към Уил едър мъж представляваше зловеща гледка. — Какво имаме тук? Момче, при това не особено забележително.
Уил се наежи при думата „момче“, но съобрази колко неуместно е да протестира в момента. Колкото по-дълго остане жив, толкова по-добре. Положението не беше чак толкова драматично — бандитите не показваха признаци, че ще тръгнат да преследват приятелите му. Каквото и да се случи с него, Кеелк, семейството й и Чаз ще успеят да се измъкнат. Поне така се надяваше.
— Защо да си губим времето с него? — изръмжа раздразнено сънен глас. — Той не представлява нищо за нас, освен още една гладна уста.
— Да, прережи му гърлото и да свършваме с него, кап’тане — чу се вик някъде отзад.
Блакстрап хвърли изпепеляващ поглед към моряците от предната редица, на които изведнъж им се прииска да не са точно пред очите му.
— Нищо ли не сте научили от господин Смигинс? Само от злато и следващото си хранене ли се интересувате?
— Какво лошо в това, капитане? — учуди се един моряк абсолютно невинно.
— Нищо, Самюел. Искам само да обърна внимание, че някой и друг разумен въпрос често може да донесе по-голямо удовлетворение и за двете страни. — Обърна се отново към Уил и се ухили злокобно. — Е, момче, май си освободил нашите малки динозаври, които пленихме честно след доста опасности и усилен труд. Какъв необясним и глупав подтик предизвика невъобразимата ти постъпка?
Твърде изненадан, че пиратът пред него знае какви са Кеелк и другите, Уил побърза да обясни:
— Динозаврите в тази страна не са животни. Те са интелигентни, цивилизовани и някои от тях са по-умни от мен или вас.
Дясната вежда на Блакстрап се стрелна нагоре.
— Какви ги приказваш, момче? — Обърна се към хората си. — Чухте ли? Момъкът тук твърди, че пиленцата ни са интелигентни колкото нас!
Моряците избухнаха в смях.
Не, помисли си Уил, не толкова интелигентни, колкото вас. Много по-умни, подозирам. На глас обаче заяви:
— Истина е! Живеят тук от хилядолетия в обкръжението на хора. Изградили са големи градове и язовири, натрупали са всевъзможни знания, неизвестни на външния свят. Тук, в Динотопия, те не са измрели, както е станало навсякъде другаде по света.
— Динотопия ли? — Блакстрап се ухили широко. — Да, да… И ако те пуснем да свобода, всеки момент ще се появи дядо Коледа да ни отрупа с подаръци. — Наведе се напред и опасно сниши глас. Дъхът му бе неприятен, колкото и на тиранозаврите. — Искам няколко честни отговора от теб, момче, или ще започнеш да мечтаеш да оставя Самюел или някой от другите да ти пререже гърлото. Аз съм Брогнар Блакстрап, капитан на добрия стар кораб „Кондор“, който сега стои на котва в северната лагуна. Ти как се казваш?
Уил изправи рамене. Независимо колко безнадеждна изглежда една ситуация или как реагират околните, от баща си знаеше, че винаги трябва да проявява кураж.
— Уил Денисън, син на Артър. Пето поколение американец, първо поколение динотопианец.
— Доста си хладнокръвен, признавам. — Блакстрап разтърка брадичка. — Значи твърдиш, че тези динозавърскодраконови кокоши същества са интелигентни, така ли? Не забелязах подобно нещо, докато ги държахме в нашата компания.
— Разбирам ви. — Уил се опита да обясни. — Когато баща ми и аз ги срещнахме за първи път, мислехме точно като вас. Тогава за нас те не представляваха нищо повече от фантастични животни. Чак след известно време и с помощта на други хора разбрахме колко умни са всъщност. Но не се притеснявайте. — Постара се да си придаде така липсващата му увереност. — Сами ще се убедите. Защото освободените ви пленници ще се върнат с приятели, за да ме спасят.
Подсказаната заплаха ни най-малко не повлия на Блакстрап.
— Значи тук има и други хора, така ли? Интересно. От колко време си изолиран тук, момче?
— Вече шест години — аз и баща ми. Но не сме изолирани. Ние сме пълноправни граждани.
— Възможно е — изкоментира Ръскин, — но за мен продължаваш да звучиш като янки.
Неколцина от мъжете се подсмихнаха.
Уил се запита как ли щяха да реагират натрапниците, ако бяха слезли в Динотопия на друго място по брега — близо до Чандара, например, или до Соропол. Вместо това обаче бяха стъпили на земя някъде из територията на Северните полета и точно в момент, когато от там се евакуираха, за да изчакат преминаването на шестгодишната буря. Нищо чудно защо не се бяха сблъскали с никакви свидетелства за цивилизоваността на Динотопия. Очевидно не бяха попаднали и на някоя от пръснатите нашироко ферми.
Има ли някакъв начин да обърне невежеството им в своя полза?