Междувременно не само той разсъждаваше за бъдещата си съдба.
— Убий го и да приключваме с него! — промърмори някой високо.
— Защо да го губим? — възрази друг. — Има як гръб и здрави ръце.
— И висок дух — добави Томас с неохотно възхищение. — Нека носи злато заедно с нас.
— Да — съгласи се Копърхед. — Метнете му един чувал.
Уил се постара да изгледа мъжа изпитателно.
— Няма да нося никакъв товар за вас, мистър!
Копърхед само се изсмя; околните прихнаха също.
— Значи твърдиш, че има и други — подхвърли Блакстрап.
— Стотици. Не — всъщност хиляди, плюс динозаврите. — Съобразяваше бързо. — Всеки местен жител — независимо дали е мъж или жена — има пушка. Разполагат и с… оръдие. Голямо, огромно оръдие.
— Нима? — Усмивката на Блакстрап повехна, но не изчезна. — Е, тогава е редно да се ужасим, момчета, не смятате ли? Защото никой от нас няма да знае какво да направи, ако насочат оръдие насреща ни, нали?
Бурният смях, посрещнал тези думи, отекна значително по-ниско и застрашително от предишните изблици на веселие.
— По-добре да го оставим жив, капитане. — Слабият тип, когото Уил забеляза по-рано, пристъпи напред и застана в светлото петно. Имаше квадратна челюст и в гласа му се долавяше повече интелигентност. Очите му изразяваха нещо като съчувствие. — Няма да го използваме като товарно животно, макар да не виждам нищо лошо в това. Но ако наистина живее тук и не е от група корабокрушенци, които да се навъртат наблизо, познанията му за тази страна ще се окажат ценни.
Блакстрап премисли.
— Смяташ ли, че говори истината за пушките и оръдието?
— Ще разберем. — Досега Уил не бе чул нищо по-страшно от спокойния, хладен коментар. — Възможно е да има оръдие, но едва ли е много голямо. Въпросът е друг — това момче е пълно с информация. Това е все едно да промиваш пясък за злато: първо събираш всичко, после отделяш късчетата от шлаката.
Споменаването на злато подкара мисълта на Блакстрап по познати пътеки.
— Я кажи, момче, ти от богато семейството ли си? И вие ли живеете в къща като тези?
Посочи към потъналия в сенки храмов комплекс.
— До момента даже нямах понятие за това място — отвърна Уил честно. — Дори не съм чувал за него. Не съм сигурен дали някой въобще знае за съществуването му. Доколкото съм учил, голяма част от Динотопия все още е неизследвана, особено в близост до Дъждовния басейн. Територията е огромна. Нищо чудно да се окаже, че откакто цивилизацията е построила тези сгради, вие сте първите хора, навлезли в този каньон.
— Чухте ли, момчета? — иронично попита Блакстрап. — Ние сме истинските откриватели на това място.
Мъжете нададоха подигравателни възгласи.
— Защо ви е да ме вземате за откуп? — осведоми се Уил. — Това злато не ви ли е достатъчно?
— Нужна ни е помощ да го пренесем, момче. Коне, мулета, каруци, а и хора, за да ги водят.
— Каруци ще намерите — успокои ги Уил, — но коне и мулета — не. Няма и добитък, като прасета или пернати, например. В тази земя динозаврите никога не са губили господството си. По-съвременни животни не са се появявали. Е, ако изключим някои дребни вредители, доплавали до тези брегове върху носещи се по течението дъски. Но имаме птици, довени насам от бурите. И буболечки, пристигнали по същия начин. Иначе тук е царството на древните бозайници.
— Така значи? Е, скоро ще разберем на какво да ти вярваме. — Пиратският капитан се загледа в тъмнината отвъд последния им пленник. — А колкото до птиците-динозаври — стореното сторено. Стандартите ни се повишиха, пък и все още разполагаме с дяволчето. — Посочи към младия тиранозавър, който наблюдаваше и слушаше внимателно. — Освен това — стига да пожелаем — винаги можем да уловим и други.
Уил се намеси настойчиво:
— Казах ви, че не бива да се отнасяте към динозаврите като към обикновени животни. Те са интелигентни колкото вас или мен.
— Непоколебим си в това отношение, момче, така ли?
— Сериозно ви говоря, сър.
— Е, тогава значи не възразяваш да го проверим.
Предишната неприятна усмивка на Блакстрап се появи отново.
Уил мигом застана нащрек.
— Не ви разбирам, сър.
По знак, даден от Блакстрап, двама пирати сграбчиха Уил и вързаха китките му зад гърба.
— Ако тези зверове са интелигентни, ще разчитаме на здравия им разум, нали?
— Естествено.
Уил не бе сигурен накъде точно бие капитанът.
— Чудесно. Тогава защо не разберем как ще реагира на твърденията ти великолепното създание, което не успя да развържеш?
Блакстрап се извърна и посочи към младия тиранозавър. Схванали какво е намислил капитанът, моряците започнаха да се побутват и да се шегуват помежду си.