В това време двамина вече тласкаха настойчиво Уил към завързания тиранозавър.
— Женски е — обяви той, понеже не знаеше какво друго да каже.
— Така ли? — Смигинс изгледа затворника изпитателно. — Откъде знаеш, момче?
Преди Уил да отговори, двамата пирати го хванаха под мишница и го избутаха напред. Междувременно други внимателно разхлабваха въжетата около челюстите на звяра, докато техни другари здраво държаха въжетата, ограничаващи пленницата им. Даваха й известна възможност да се движи.
Останалите отново нададоха подигравателни възгласи.
— Хайде, момче, поговорете си дълго и приятно!
— Точно така. Попитай го… попитай я как се чувства тази вечер.
— Виж дали ще приеме да изтанцува с теб следващия танц.
— Сетих се! — О’Конър бутна Уил още по-напред. — Защо не я попиташ дали не е… гладна?
Нов смях се чу от ликуващата тълпа.
Приклекнала, прецени Уил, тя бе малко по-ниска от него. Докато го бутаха, тласкаха и ритаха напред, тя следеше неохотното му приближаване с жадни очи. В тях не се забелязваше състрадание или разбиране, естествени за чувствителен струтиомимус, например.
— Върви, момче — подкани го Блакстрап. Очевидно страшно се забавляваше. — Какво чакаш? Покажи ни колко е интелигентна. Поговори с нея. — Зад разкривената му усмивка се показаха счупени зъби. — Виж дали е готова за следобедния си чай.
Обезпокоеният Уил раздвояваше вниманието си между Блакстрап и малката тиранозавърка.
— Не мога… Не мога да говоря с нея.
— Какво? — Блакстрап хвърли привидно изумен поглед към хората си. — Не можеш да говориш с нея ли? Ха, за Бога, нали твърдеше, че е интелигентна колкото нас.
— Става въпрос за друго: едрите месоядни в Динотопия живеят недалеч оттук в тъй наречения Дъждовен басейн. Интелигентни са, но езикът им е по-груб и труден за разбиране. Те не участват в живота на цивилизована Динотопия. Въпрос на избор на племето. Просто са избрали да живеят както предците си — примитивно и далеч от цивилизацията.
— От думите ти излиза, че идеално биха се вписали в нашия екипаж — подхвърли Смигинс.
— Хайде, действай — подбутна го напред Блакстрап. Тиранозавърката разтвори челюсти в очакване. Разкриха се по-малки, но също толкова остри зъби като на родителите й. — Не са ли ти казвали колко е невъзпитано да пренебрегваш дама?
— Баща ми би ви обяснил по-добре — отбраняваше се Уил. — Той е уважаван учен. В Америка беше учител.
— Учен, значи?
Помощник-капитанът се замисли. Страшно му се искаше да поразпита още младия мъж. Ако говори истината и баща му наистина е учен, това означава, че му предстоеше да преживее още чудеса в този непознат нов свят.
Ала Смигинс си даваше сметка колко е неразумно да оспорва желанието на екипажа. Бяха в приповдигнато настроение и Блакстрап разполагаше с пълната им подкрепа. Ако се опита да развали забавлението им, най-вероятно щяха да го хвърлят на месоядното, както постъпваха с новия пленник. Предпочете да запази мълчание.
— Какво има? Какво става?
— Проклети да са късите ми крака — негодуваше Чаз.
Бегълците спряха: сега бяха в състояние да се измъкнат от всякакво преследване, защото никой човек не можеше да догони дори млад струтиомимус след кратък спринт. Обзети от желание да видят какво ще се случи с приятеля им човек, те се скриха зад ниска, полусрутена стена от златни тухли. С превъзходното си нощно зрение виждаха всичко, което става, докато никое човешко око не бе толкова съвършено, че да ги забележи. Далечните факли на вече бившите им похитители осветяваха добре драматичната картина.
— Трудно е да се разбере какво точно правят. Скупчили са се плътно. — Хисаулук се напрегна да различи отделни фигури. — Вързали са ръцете на твоя приятел Уил зад гърба и май го тласкат към младия тиранозавър.
— Притикил — промърмори Чаз. — Не е ясно как ще реагира. Та тя е под напрежение. За един месояден залавянето сигурно представлява по-голям стрес отколкото за вас.
— Какво каза?
Шремаза премигна срещу протоцератопса, а трите деца си размениха погледи.
— Притикил. Така се казва.
Хисаулук продължи да наблюдава.
— Каквото и да е името й, струва ми се, че те се опитват да я нахранят с него.
— Не! — Чаз започна да удря с крак по земята. — Това е варварско!
— Не съм изненадана. — Шремаза полагаше максимални усилия да го успокои. — Нищо от действията на тези хора няма да ме изненада.
— Той разполага с един шанс. — Чаз се разхождаше трескаво в кръг. — Минимален е, но дано се сети навреме. Трябва да мисли много бързо. — Насочи вниманието си към мъжкия струтиомимус, заел най-доброто място за наблюдение. — Какво става сега?