— Още нищо. О! Току-що свалиха въжетата от главата на тиранозавъра и освобождават челюстите й. Хората внимават и стоят далеч от нея.
— И правилно постъпват. А тя какво прави?
— Засега — нищо. Наблюдава Уил внимателно.
Чаз отметна глава и назъбените триъгълни плочки опряха в раменете му. — Защо не останах с него? Щях да поговоря с хората.
— Да не си въобразяваш, че щяха да те изслушат? — укори го нежно Шремаза. — Прекарах известно време сред тези хора. Те са абсолютно убедени, че сме тъпи и глупави. Дори да имаш възможност да им заговориш, ще помислят, че Уил им върти номер и говори от твое име. Щяха да те дадат за храна на тиранозавъра, преди да успееш да ги убедиш в противното. Или самите те щяха да те изядат, както на няколко пъти възнамеряваха да направят с нас.
— Канибали! — Чаз поклати глава. — Какви ужасни същества.
— Не са. — Подобно на всички от своя вид Кеелк не умееше да проявява високомерие към никого. — Просто не са образовани.
Протоцератопсът бе силно раздразнен. Никога досега не се бе чувствал така безпомощен. Вярно, той и Уил Денисън имаха няколко спречквания, но пътят и заедно преживените премеждия ги сближиха. Към Уил изпитваше привързаност, по-силна, отколкото към което и да е човешко същество; дори към учителите си. Хранеше истинско уважение и добри чувства към младия стажант-пилот на скайбакс.
Ала нямаше какво да предприеме. Оставаше му само да се моли Уил да се справи някак.
Пиратите продължаваха да се смеят и да подмятат подигравателни предложения как точно да постъпи Уил. Един го посъветва да се обърне с гръб и да предложи задника си. И Гуиамарес участваше в издевателствата на другарите си, но усмивката му беше напрегната.
Докато бутаха Уил напред, жълтеникавите очи не се откъсваха от него. Откога ли не са я хранили, запита се той. От доста отдавна, ако съди по начина, по който го наблюдава. Челюстите й вече бяха само на метър от него.
Какво да направи? Полупияните бандити въобще не го слушат. Но и тиранозавър не би го слушал, дори да говореше езика им. Чаз би опитал, но побягна към безопасни места, и съвсем правилно.
Нямаше сили да извърне глава и се загледа в дивите очи. Направо го хипнотизираха и сякаш го пронизваха. Така става, помисли си той, когато на теб гледат не като на независим, мислещ индивид, а като на парче месо.
Не разбираше какво се върти в главата й. Поради унизителното си положение сигурно се чувстваше страшно ядосана и объркана. Но не и изплашена. Съмняваше се дали в езика на тиранозаврите изобщо има понятие за страх. Вероятно с нетърпение очакваше възможността да си изкара гнева върху човек; който и да е човек.
Сега се намираше в обсега на челюстите й. Ако задните й крака не бяха вързани, сигурно вече щеше да се е нахвърлила отгоре му. Дори ръцете му да бяха свободни, едва ли би се опазил от могъщите челюсти. Дъхът й, точно като този на родителите й, вонеше на мърша.
Родителите й. Внезапно го обзе вълнение. Можеше да говори на езика на тиранозаврите. Четири думи, ако трябва да е по-точен.
Четири имена.
Опита се да произнесе звуците максимално правилно. Гърлото му бе така стегнато, че при първия опит прозвуча като кашлящо коте. Отчаяното му сумтене се стори страшно забавно на пиратите и те го подканиха да го повтори. Без да обръща внимание на злобните им подмятания, той опита втори път: нададе приемливо, макар и тихо, изръмжаване. В собствените му уши прозвуча комично, особено в сравнение с тътена, който бе чувал да излиза от гърлото на Крукай.
Ала ефектът беше очевиден.
Озадачена, Притикил премигна насреща му и затвори внушителната си челюст, гледайки го колебливо. Трябва още да сниша гласа си, помисли си той, докато по лицето му се стичаше пот. Дробовете му бяха прекалено малки, за да издаде подходящия тон, но все пак се приготви да даде всичко от себе си.
Второто му изръмжаване само дозасили объркването на младия тиранозавър. Тя наклони глава; цялата й поза говореше за огромно любопитство. Чакаше да чуе какво още ще й каже.
— Ха! — възкликна Чумаш. — Момчето наистина й говори.
— Глупости — възрази Копърхед. — Просто имитира звука, това е всичко. Все едно да подсвиркваш на куче.
— Да, да. Копърхед е прав. — Макар и далеч от мисълта да го признае, капитан Блакстрап остана впечатлен от умението и смелостта на младия пленник. — Това не е никакво говорене.
Уил вече стоеше изцяло в обсега на челюстите, но тиранозавърът очевидно не възнамеряваше да отхапе главата му. Вместо това се чудеше откъде този странен млад човек, който пропълзя до лагера и освободи семейството струтиомимуси, знае имената на родителите й. Възнамеряваше да излее с цялата си сила натрупания в нея гняв върху безпомощната му фигура, а ето че го замени в значителна степен с любопитство. Произношението му бе ужасно, разбира се, но това не правеше казаното по-малко забележително. Наблюдаваше го внимателно, за да види какво ще предприеме по-нататък.