— Нищо чудно.
През годините Сам и Реми бяха установили, че една от най-често срещаните черти на мегаломаните милионери е отвращението им да си съжителстват с „немитите маси“.
Собственият остров беше изключително ефективен начин да се разграничиш от тях.
— Май е по-добре да не питам какво възнамерявате да правите? — каза Руб.
— Вероятно.
— Добре, но няма да ви спестя едно „Внимавайте“.
— Ще ти се обадим при първа възможност.
Сам затвори и преразказа разговора на Реми. Тя се замисли за няколко секунди и рече:
— Няма да ни навреди да проверим. При едно условие.
— Казвай.
— Благоразумието да надделее над дързостта. Ако видим, че не е лъжица за нашата уста…
— Ще се оттеглим.
— Естествено, трябва да предположим, че яхтата пътува към Сукути.
Сам кимна.
— Ако не, вероятно сме извън играта. В противен случай трябва да побързаме да си вземем камбаната, преди да са й направили нещо.
Глава 15
Танзания
Когато Сам и Реми се сблъскаха с танзанийската география, пренебрежимата преднина на „Нджива“ бързо започна да им изглежда непреодолима. Макар пътуването покрай брега и между населените места да беше сравнително лесно, осъзнаваха, че карането извън утъпкания път ще бъде същински кошмар. Единственият път на юг от Дар ес Салаам беше В2, който преминаваше през цяла южна Танзания, без да се приближава на повече от петнайсетина километра от брега, докато достигне село Соманга, на около сто и петдесет километра южно от остров Сукути. Като разбраха, че нито могат да достигнат целта си по пътя, нито да изпреварят „Нджива“, те се пренастроиха. Тъй като Ривера явно имаше силни приятели на своя страна, решиха да се подсигурят, вслушвайки се в гласа на параноята. Ако мексиканецът играеше според най-лошия сценарий в главата си, би предположил, че ще го последват от Занзибар или Дар ес Салаам, и познавайки възможностите на пътя, би очаквал да пристигнат с лодка.
Към полунощ, след пет-шест безплодни телефонни обаждания, най-сетне намериха местен пилот, който се съгласи на другата сутрин да ги откара до остров Мафия от пистата Рас Кутани в покрайнините на Дар ес Салаам. От там ги чакаше половин ден пътуване с лодка на север до остров Сукути — детайл, който оставиха в умелите логистични ръце на Селма.
Това беше Африка и двамата Фарго добре го знаеха. И преди бяха чували израза „африканска миля“, но сега за първи път видяха на практика какво означава той. Петдесет километровата разходка покрай брега се бе превърнала в сложна двеста и четирийсет километрова експедиция.
Трябваше да убият някъде една нощ и Сам изпълни обещанието си, като нае президентския апартамент в „Мьовенпик Роял Палм“ с гледка към океана. Прекараха следобеда в спацентъра, а после вечеряха в „Л’Оливето“, италианския ресторант на хотела.
— Имам чувството, че от месеци не сме стъпвали в цивилизацията — каза Реми.
— Не изглеждаш така — отбеляза Сам. Вечно изобретателната Реми беше открила в бутика на хотела семпла, но елегантна „малка черна рокля“ на Зак Позен.
— Благодаря.
Келнерът се приближи и Сам даде поръчката. После се обърна към Реми:
— Видях те, че четеш биографията на Блейлок в спацентъра. Някакви прозрения?
— Върви бавно. Засега мога да кажа само, че не е писана от Блейлок. Освен ако не е говорел доста зле английски. Подозирам, че е дело на Мортън. Но от какви източници е черпил информация, не знам. Едно от нещата, които ми направиха впечатление, е, че не се споменава нищо за живота му, преди да дойде в Африка. Всичко започва от деня, в който се появява в Багамойо. Няма никакви детайли за личния му живот до онзи момент.
— Интересно? А как е показалецът?
Реми сви рамене.
— Както може да се очаква. Сигурна съм, че Селма, Пийт и Уенди ще имат повече късмет с него. Все пак проверих дали някъде се споменава за „Офелия“, но не би.
— Странно. Ако си е направил труда да изпише всички йероглифи по камбаната, би трябвало поне да спомене за това. Изглежда като човек, който се опитва да скрие някаква тайна.
— Голяма тайна. Толкова голяма, че мексиканското правителство да убива хора вече седем години заради нея.
Автобусът на летището ги остави на Рас Кутани малко след зазоряване. С изключение на няколкото служители, които се суетяха в утринната мъгла, пистата беше тиха и пуста. Когато автобусът си тръгна, към тях се приближи мъж, облечен в сафари каки панталони, високи обувки и бейзболна шапка със знака на американските военни рейнджъри. Имаше късо подстригана черна коса и гъсти мустаци.