— Ед Мичъл — представи се той без предисловия.
— Сам и Реми Фарго — отвърна Сам. — Вие сте американец.
— Донякъде. Бивш, ако може така да се каже. Това ли е всичко? — попита той, като кимна към раниците им.
Двамата бяха оставили по-голямата част от багажа си при Вутоло, стар приятел и портиер в „Мьовенпик“.
— Това е.
— Добре. Ако сте готови, и аз съм готов.
Мичъл се обърна и закрачи. Сам и Реми го последваха до здравата, но доста очукана „Буш Еър Чесна 182“. Мичъл натовари багажа им, закопча ги на задната седалка и направи предстартова проверка. Пет минути след пристигането си на пистата вече летяха на юг.
След малко чуха гласа на Мичъл в слушалките.
— Ще се гмуркате, а?
— Моля? — не разбра Реми.
— Предполагам, че затова отивате на Мафия.
— А, да.
— Откога сте в Африка, мистър Мичъл? — попита Сам.
— Казвайте ми Ед. От около двайсет и две години. Дойдох през осемдесет и осма, за да монтирам едни радари. Влюбих се в това място и реших да остана. Бях летял със „Спад“ и „Хюи“ във Виетнам, така че тази професия добре ми пасна. Направих си фирма и останалото е история.
— Звучи познато — каза Реми.
— Кое?
— Влюбването в Африка.
— Да, има склонност да ти влезе под кожата. През няколко години си ходя до Щатите да се видя с приятели, но в крайна сметка винаги се връщам по-рано от предвиденото. — Мичъл се засмя за първи път. — Явно съм безнадеждно пристрастен.
— Какво знаете за остров Сукути? — попита Сам.
— Чудесно място за гмуркане. Свадлив собственик. Един тип на име Амбонисие Окафор. Там ли мислите да ходите?
— Просто ни хрумна.
— Можем да прелетим над него. Може да е купил острова, но не и въздуха над него. Ще ни отнеме петнайсетина минути.
Мичъл пренастрои курса и след няколко минути видяха острова в левия илюминатор.
— Сукути е част от архипелага Мафия, а според някои принадлежат на Веригата на подправките, заедно със Занзибар — обясни Мичъл. — Има Голям и Малък Сукути. Големият е разположен на север, а малкият — на юг. Виждате ли малкия канал помежду им? Понеже няма и двайсет метра широчина, официално се смятат за едно. Общата им площ е тринайсет квадратни километра. Виждате ли другия остров ей там, шест километра на юг? Това е Северен Фанджове.
— А онзи дългият помежду им? — поинтересува се Реми.
— Това е по-скоро атол, отколкото остров — риф и пясъчен нанос. Няма си име или поне аз не го знам. Просто е много близо до повърхността и прилича на твърда земя. Може да се ходи по него, но ще се газите във вода до колене.
— Онова кратери ли са? — попита Сам, надничайки през илюминатора.
— Мда. Преди Първата световна война германските бойни кораби и крайцери използвали Сукути и Фанджове за тренировки. На някои места са пробили дупки чак до водата. Затова Фанджове е толкова популярно място сред водолазите. Спускат се с въжета по кратерите и разглеждат. Всяка година загиват по трима — четирима. Вие…
— О, не. Само обикновено гмуркане.
— Внимавайте. Водата в радиус от три километра около Сукути принадлежи на Окафор. Разполага с патрулни лодки и въоръжена охрана. Опитва се да гони хората и от Фанджове, но там няма юридически основания. Ето там, на върха, е къщата му.
Сам и Реми проточиха шии да погледнат. Ваканционният дом на Амбонисие Окафор представляваше четириетажна вила в италиански стил, обградена от каменна стена, висока метър и половина. От къщата към всички краища на имението тръгваха спретнати пътечки, посипани с натрошени миди, които напомняха на разкривени спици на колело.
Шейсет и пет години по-рано в Тихия океан по същият начин бяха изглеждали японските крепостни острови по времето на Втората световна война. Оформени като конус, чиято задна четвърт е потопена във водата, южните ниски части на острова бяха голи и лишени от растителност, с изключение на някой храст или камък. На няколкостотин метра от брега лунният пейзаж отстъпваше място на тучна ивица дъждовна гора, която стигаше чак до границите на имението.
— Едни бункери вместо вилата и имаме умален Иво Джима — рече Сам. — Сигурно му трябва сериозен персонал да озаптява джунглата.