Шейсет секунди по-късно Реми влезе през вратата. Тя погледна към безжизненото тяло на Ривера, после към Сам. Пусна раниците на земята и се прегърнаха. Тя отстъпи назад и завъртя главата му с показалец.
— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — успокои я той, като видя намръщеното й лице.
— Откъде знаеш как изглежда? Ще трябва да се шие.
— Свършиха се славните ми дни на красавец.
Реми кимна към Ривера.
— А той…?
— Само спи. Ще бъде доста кисел, когато се събуди.
— В такъв случай по-добре да не сме наоколо. Предполагам, че следва да похитим хеликоптер?
— Бяха така добри да натоварят камбаната на него. Грубо ще е от наша страна да допуснем усилията им да отидат напразно. А катерът…?
— Отскубнах жиците и ги изхвърлих през борда. Сега какво? Да го вържем ли?
— Няма време. Имаме изненадата на своя страна. Ако някой се върне да го търси, губим. — Сам се огледа. Отвори врата, зад която една стълба водеше нагоре. — Това трябва да е мостикът. Качи се и им повреди, доколкото можеш, средствата за комуникация.
— Телефонът и радиото за връзка със сушата имаш предвид, нали?
Сам кимна.
— Аз ще сляза долу и ще потърся някоя и друга базука.
— Моля?!
— На хеликоптерната площадка няма да сме сами и се съмнявам, че другите ще се зарадват да ни видят. Ако носим нещо голямо, силно и страховито, може да им променим мнението.
Сам коленичи, взе пистолета на Ривера — също полуавтоматичен „Хеклер&Кох“, и го подаде на Реми. Тя го огледа, после сръчно извади пълнителя, провери мунициите, върна го на мястото му, спусна предпазителя и го пъхна в колана си.
Сам я гледаше изумено.
— Канал „За дома и градината“ обясни тя.
— Щом казваш. Ще се видим пак тук след две минути.
Реми тръгна нагоре, а Сам слезе. Претършува шестте каюти, но намери само един револвер „Магнум .357“. Когато се върна горе, Реми вече го чакаше.
— Как мина? — попита той.
— Отскубнах и двете слушалки от гнездата им и ги хвърлих през борда.
— Ще свърши работа. Добре. Всички чакат Ривера на площадката. С малко късмет това ще са Яотъл, Ночтли, пазачът и пилотът. Най-много четирима. Ще се приближим с колата и ще се надяваме, че няма да заподозрат нищо, докато не стане твърде късно.
— А ако ни чака цяла делегация?
— Ще се оттеглим.
Глава 19
Остров Голям Сукути
— Добре, дръж се здраво — каза Сам на Реми.
Спря количката за голф и вдигна ръчната спирачка. Пред тях пътеката се изкачваше. Сам закрачи нагоре, докато можеше да вижда през възвишението. На трийсетина метра по-нататък пътят се разклоняваше към вилата. Вдясно беше хеликоптерната площадка, осветена от натриева лампа на висок стълб.
Сам се върна при количката.
— Колко са? — попита Реми.
— Видях само трима: пазача, Ночтли и Яотъл. Стоят заедно в края на площадката. Всичките носят „Калашников“, но на рамо. Няма и следа от пилота. Или е в къщата, или чака в хеликоптера.
— Не се обиждай, Сам, но се надявам да е второто. Ако успеем да го убедим…
— Не се обиждам.
— Ами камбаната?
— Не е в къшмана. Явно вече са свършили тежката работа. Аз поемам тези тримата, а ти тичай към хеликоптера. Готова ли си?
— Доколкото е възможно. — Тя се сви на пода на количката за голф и скри глава под таблото. После вдигна очи към Сам. — Не приличаш особено на Ривера.
— Ако успеем да се приближим достатъчно, няма да има значение.
Сам извади двата пистолета от джоба си, пъхна ги под бедрата си, освободи ръчната и натисна газта. Количката тръгна напред и след няколко секунди преодоля нагорнището и се насочи към хеликоптерната площадка. Сам трудно се сдържаше да не натисне педала докрай.
— Петнайсет метра — прошепна той на Реми. — Още не са ни видели.
Когато им оставаха десет метра, Яотъл вдигна поглед и забеляза количката. Каза нещо на другите двама и те се обърнаха. Сега всички гледаха към тях.
— Никаква реакция. Дръж се здраво. Влизам.
Той натисна по-силно педала и количката ускори, взимайки последните метри за секунди. Сам скочи на спирачката, вдигна ръчната, свали ръце от кормилото, грабна двата пистолета и изскочи пред тримата мъже, малко встрани от светлината на лампата.