— Няма да ви се разм…
— Може и да си прав, но ще се опитаме.
— А ако откажем? — обади се Ночтли.
— След като ти повдигаш въпроса, първо теб ще застрелям.
— Не мисля — каза Яотъл. — А дори да го направиш, охраната на Окафор ще довтаса за по-малко от минута.
— Може би, но и ти няма да ги видиш. — Сам направи крачка напред и насочи магнума към гърдите му. — Помниш ли гостуването си в нашата вила?
— Да.
— Отнесохме се добре с теб.
— Така е.
— Е, добрината ни свърши. — Сам вдигна дулото към челото му, за да подчертае думите си. — Искаш ли доказателства?
Яотъл поклати глава.
— Погрижи се другите да разберат плана.
Яотъл преведе първо на Ночтли, после и на суахили, макар със запъване. И двамата кимнаха.
— Къде ще отидете, мистър Фарго? — попита Яотъл. — Ако умеехте да управлявате хеликоптер, нямаше да си правите труда да разговаряте с пилота. Ако се откажете и се предадете сега…
— Островът на кошмарите ни омръзна — прекъсна го Сам. — Тръгваме си и взимаме камбаната със себе си.
— Камбаната… толкова ли е важна, че сте готови да загинете за нея?
Намеси се Реми.
— Явно е толкова важна, че сте убили деветима туристи за нея. Хайде, Сам, той нарочно протака.
— Дръж ги под око — кимна Сам. — Аз ще се погрижа количките да изчезнат. Яотъл, дай ми връзките от обувките си.
Яотъл се наведе, свали връзките си, смачка ги на топка и му ги подхвърли. Сам ги улови и тръгна към количката за голф. За половин минута успя да заключи кормилото с една от връзките. Освободи ръчната спирачка, подпря се на предната броня и засили количката по склона. След няколко секунди тя изчезна в тъмнината. Същото направи и с къшмана. После се върна при Реми.
— Готова ли си?
— В общи линии.
— Не знам колко време ще им отнеме да реагират, когато лампата угасне, така че трябва да сме бързи.
Сам наблюдаваше бинокъла на покрива, докато приближаваха лампата. Реми го спря.
— Чакай малко.
После нареди на Яотъл и останалите да се обърнат с лице към хеликоптера. Подчиниха се.
— Сега вдигнете глави и гледайте към лампата. Да им бъде по-трудно да се приспособят към тъмнината — обясни тя на Сам.
— Още една причина да те обичам — усмихна се той.
Когато бинокълът на покрива се обърна на югозапад, той направи няколко крачки напред, коленичи до стълба, пое си въздух и разсече кабела с мачетето. Парчетата засъскаха и запукаха и заваля дъжд от искри. Сам бързо дръпна ръка. Светлината угасна.
— Добре ли си? — попита Реми.
— Да, но хубаво ме разтресе. Хайде.
Двамата се разделиха и закрачиха по и срещу часовниковата стрелка, докато застанаха пред групата.
— Вървете към нас — заповяда Сам.
Мигайки и тръскайки глави, внезапно загубили нощното си зрение, Яотъл и другите тръгнаха несигурно напред. Реми вървеше най-отпред, Сам я следваше заднишком, насочил пистолета си към тримата мъже. Всички заедно приближиха хеликоптера.
— Пет метра — каза Реми на Сам. — Три метра.
Сам спря.
— Стоп! Разделете се — заповяда той, после се обърна към Реми. — Започвам да подготвям полета.
— Аз ги държа на мушка.
Сам хвърли раниците в кабината, отвори пилотската врата и се качи. Огледа с фенерчето си контролното табло, правейки всичко възможно да не обръща внимание на зашеметяващото многообразие от функции, а да се съсредоточи върху най-важното. След трийсет секунди намери каквото търсеше.
Включи акумулатора. Вътрешните лампи и таблото засветиха. После включи горивната помпа и помощните мощности. След няколко секунди турбината се завъртя, роторите също: отначало бавно, но постепенно стрелката на оборотите тръгна нагоре.
Сам се наведе през прозореца и каза на Реми:
— Събери им оръжията.
Реми предаде заповедта на групата и един по един тримата мъже хвърлиха оръжията си в товарната кабина на хеликоптера. С ръце ги накара да отстъпят, докато се отдалечиха извън радиуса на перките.
Стрелката на оборотите на ротора достигна сто процента.
— Време е да им кажем чао — извика той на Реми.
— С удоволствие — отвърна тя и се качи в хеликоптера. Без да отделя очи от мъжете, тя прибра всички оръжия в предпазната мрежа на преградната стена.
— Хвани се за нещо! — извика Сам.