— Отиде си! — извика тя на Сам.
— Ти добре ли си?
Тя пое няколко глътки въздух и отговори:
— Стресната и уплашена, но важното е, че съм тук!
Стрелбата отдолу не спираше. Сам видя пролука в короните на дърветата и с помощта на контролния лост и педалите успя да завърти хеликоптера в правилната посока, после сниши носа и вдигна лоста за височината. С писък на дърво в алуминий, хеликоптерът се килна напред и излезе на чисто. Сам свали лоста и спусна хеликоптера под линията на дърветата. Зависна на около шест метра над хълма и се огледа за надписа „HVCP“, за който бе споменал Джингаро. Включи го. Хеликоптерът леко потрепери, наклони се настрани, след това се стабилизира. Алармите и присветващите лампички изгаснаха. Сам предпазливо свали ръце от таблото и тежко издиша. Реми се приближи внимателно до вратата и я затвори. Грохотът на перките утихна.
Сам се обърна и протегна ръка назад.
Реми я грабна и се издърпа към него.
— Добре ли си? — попита той.
— Да, а ти?
Сам кимна.
— Да се махаме оттук. Май злоупотребихме с гостоприемството.
Глава 20
Остров Голям Сукути
Малко след като напуснаха южния бряг на острова, Сам разбра, че куршумите са нанесли не само козметични щети на хеликоптера. Педалите бяха омекнали, а лостовете реагираха мудно на командите му.
— Какво мислиш? — попита Реми, притиснала лице между седалките.
— Може би хидравликата. — Той огледа уредите — налягане на маслото, температура, обороти… — Двигателят малко загрява, а налягането на маслото никак не ми харесва.
— Какво значи това?
— Нищо добро.
— Колко остава до брега?
— Пет километра, плюс-минус.
— Трябва да предположим, че Ривера няма да се откаже.
— Съгласен съм. Въпросът е дали ще се обадят на някого и колко бързо ще реагират.
— Или колко бързо ще поправят ринкерите.
— Права си. Да видим сега дали ще успея да успокоя този вертолет.
Боравейки внимателно с контролните лостове, Сам се сниши и намали скоростта, докато стигнаха до трийсет метра над водата и шейсет възела — около сто и десет километра в час. Морето под тях беше гладко, спокойно и черно и отразяваше само светлините на хеликоптера.
— Сам, могат да проследят светлините.
— Така или иначе ни проследяват с бинокъла. След като преминем над плажа, ще изключа светлините. На фона на сушата ще сме невидими.
— Предполагаш, че ще ни последват.
— Със сигурност. — Той хвърли бърз поглед на уредите. — Температурата на двигателя леко спадна. Но налягането на маслото продължава да е високо. И лостовете са меки.
— Значи е хидравликата.
— И не само тя. Всяко от тези неща може да ни види сметката. Искам да издържат само още четири — пет минути.
— И да кацнем нормално.
— Това също.
Източният бряг на Африка бавно се превръщаше от тъмно петно в различими елементи: дървета, бели пясъчни плажове, хълмове, реки и потоци, пресичащи земята на зигзаг.
На малко повече от километър от брега Сам усети как контролният лост подскочи в ръката му. Последва силен удар над главите им. Кабината се разтресе. Разпищя се аларма, засвяткаха жълти и червени лампички.
— Това май не вещае нищо добро — каза Реми с кисела усмивка.
— Чак пък. Хвани се за нещо. Ще ни пораздруса.
Той вдигна лоста и спусна носа, ускорявайки до осемдесет възела. В предното стъкло видя плитчините, после плажа и черно-зелената гора. Пресегна се и изключи светлините.
— Пред нас има голям пясъчен нанос на брега на реката — извика той. — Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с камбаната?
— Дефинирай „да се справиш“.
— Да я избуташ през вратата.
— Това го мога. Какъв е планът?
— Ще увисна във въздуха. Ти, оръжията, раниците и камбаната слизате на пясъка.
— А ти?
— Аз ще кацна в реката.
— Какво? Не, Сам…
— Сама го каза: те ще ни последват. Ако успеем да се отървем от това нещо, няма да знаят откъде да започнат да ни търсят.
— Ще успееш ли?
— Ако успея да спра перките достатъчно бързо.
— Пак „ако“. Започвам да мразя тази дума.