— Вдишай дълбоко — каза си.
Напълни дробовете си с въздух, натисна дръжката и отвори плъзгащата се врата. Водата го блъсна в главата. Той политна назад и падна под водата. Остави се вълната да го избута до стената на кабината, използвайки инерцията да свие крака под тялото си. Натискът отмина. Той се изтласка с крака, протегнал ръце напред. Опитваше се да достигне вратата, като риташе силно с крака.
Най-сетне главата му се показа на повърхността.
— Сам!
Беше Реми. Отвори очи и се завъртя във водата, опитвайки се да се ориентира.
— Сам!
Той пак се завъртя и я видя. Седеше на брега и му махаше.
— … дили! — извика тя.
— Какво?
— Крокодили! Плувай!
Той събра последни сили и заплува, колкото може по-бързо, към брега. Щом докосна пясъка, се изправи на крака и се хвърли в прегръдките на Реми. Двамата заедно се изкатериха по пясъка и се свлякоха на равната земя.
— Бях забравил за крокодилите — каза той няколко минути по-късно.
— Аз също. Забелязах ги в плитчините на петдесетина метра нагоре по течението. Явно шумът ги е разбудил. Добре ли си? Нещо счупено?
— Не мисля. Как се справих?
Реми посочи средата на реката.
Сам се опита да фокусира поглед, но му трябваха няколко секунди очите му да привикнат. От хеликоптера се виждаше единствено парче от перка, стърчащо на половин педя над повърхността.
— Всичко друго е под водата.
— Точно както го бях планирал — усмихна се уморено Сам.
— Както го беше планирал?
— Добре де, както се надявах. Как е камбаната?
— Като изключим няколко пукнатини, сандъкът се оказа поразително здрав. Събрах раниците и оръжията. Хайде сега да си намерим укритие, в случай че ни навестят гости.
Глава 21
За да избегнат риска от издайнически следи, решиха да оставят сандъка, където си беше. Случайно го бяха пуснали на идеалното място: в пресъхнал поток близо до брега на реката. Покриха го с клони и листа, а след това, прикривайки следите си с шума, се върнаха на твърда земя и се насочиха към дърветата. На трийсетина метра от началото на горичката намериха долчинка три на три метра, заобиколена от нападали трупи: отлично място за наблюдение не само на сандъка, но на цялата открита площ чак до плажа.
След като опипаха земята с дулата на пушките, за да прогонят всякакви змии и други гадинки, те се вмъкнаха в укритието си. Сам се оглеждаше за евентуални посетители, а в това време Реми прегледа съдържанието на раниците.
— Напомни ми да изпратя благодарствено писмо на „Зиплок“ за тези пликчета с цип. Почти всичко е сухо. Сателитният телефон изглежда наред.
— Колко батерия има?
— Достатъчно за едно — две обаждания.
Сам погледна часовника си. Минаваше два през нощта.
— Може би е време да се възползваме от предложението на Ед Мичъл — каза Реми, като извади визитката му от раницата си и я подаде на Сам. Той набра номера.
На четвъртото позвъняване се чу сипкавият глас на Мичъл:
— Да.
— Ед, Сам Фарго е.
— А?
— Сам Фарго. Преди два дни ни вози до остров Мафия.
— А, да… Кое време е, по дяволите?
— Около два. Нямам много време. Трябва ни евакуация.
— Тая дума отдавна не я бях чувал. Проблем ли има?
— Може да се каже.
— Къде сте?
— На континента, на около седем километра на изток от Голям Сукути — отговори Сам и му описа района.
— Добре сте се разходили. Чакайте малко.
Зашумоля хартия, после спря. Мичъл се върна на телефона.
— Знаете ли, че седите баш по средата на крокодилския ад?
— Разбрахме.
— Не мога да дойда със самолета. Трябва да взема хеликоптер. Ще ми отнеме известно време.