— Засега изглежда, че е август 1872 година, около пет месеца, след като пристига в Африка. На нашата времева ос това е месец след първото „потъване“ на „Ел Маджиди“ и началото на неизвестния период.
— Шест години — каза Реми. — Къде ли е бил толкова време?
Мексико Сити, Мексико
На двайсет и четири хиляди километра на юг Ицли Ривера седеше в преддверието на президентския кабинет и чакаше да го повикат. Вече цял час.
Асистентката на Гарса, двайсетинагодишно момиче с големи очи, лъскава черна коса и фигура като пясъчен часовник, седеше на бюрото си и пишеше на машината.
Показалците й витаеха над клавиатурата и от време на време натискаха по някой клавиш. На лицето й беше изписано крайно озадачение. „Все едно се мъчи да реши судоко с висока трудност“, помисли си Ривера. Очевидно уменията й на секретарка не са били приоритет при избора й.
Ривера се опита да убие малко време, като се замисли дали Гарса й е наредил също да приеме Мешика име. Какво ли би било то? Сякаш по знак в този момент на интеркома се чу гласът на Гарса и отговори на въпроса му.
— Чалчиуитъл, можеш да поканиш господин Гарса.
— Да, господине.
Тя се усмихна на Ривера и му показа вратата с един от абсурдно дългите си нокти.
— Можете да…
— Чух го, благодаря.
Ривера прекоси килима, отвори двойната врата, после я затвори зад себе си. Приближи се до бюрото на Гарса и застана в поза „свободно“.
— Седни — нареди Гарса.
Ривера се подчини.
— Прочетох доклада ти — каза президентът. — Имаш ли нещо да добавиш?
— Не, сър.
— Нека тогава да обобщя, ако не възразяваш…
— Не, разбира се, сър.
— Въпросът беше реторичен, Ицли. След като дни наред тези ловци на съкровища… семейство Фарго, ви надхитряват, ти и хората ти успявате най-после да докопате камбаната и да я превозите до острова на Окафор, само за да ви я отмъкнат изпод носа.
Ривера кимна.
— Не само че ви открадват камбаната, но забягват с хеликоптера на Окафор за четири милиона долара.
— А аз изгубих един човек. Ночтли падна от хеликоптера и си счупи врата.
Президентът Гарса махна пренебрежително с ръка.
— В доклада не описваш много ясно как двамата Фарго изобщо са успели да се качат на хеликоптера. Дали ще може да ми обясниш? Къде си бил ти през цялото това време?
Ривера се покашля и размърда неспокойно на мястото си.
— Аз бях… в безсъзнание.
— Моля?
— Мъжът, Сам Фарго, ме нападна на яхтата на Окафор. Изненада ме. Явно има някакво военно обучение.
— Явно. — Гарса се завъртя на стола си и погледна през прозореца, барабанейки с пръсти по бюрото. — Длъжни сме да предположим, че няма да се откажат. Това може да се окаже в наша полза. Ако са толкова умни, колкото изглеждат, можем да сме сигурни, че ще посетят поне едно от местата, които ние вече сме претърсили.
— Съгласен.
— Започни да се свързваш с контактите си — служители в имиграционните служби, летищата, всеки, който може да ни уведоми, когато Фарго се появят.
— Да, сър. Започвам от Антананариво. Нещо друго?
Гарса изгледа съсредоточено подчинения си.
— Имаш предвид дали ще има последици от провала ти?
— Да, сър.
Гарса се засмя невесело.
— Какво очакваш, Ицли? Нещо като по филмите? Да извадя револвер с инкрустирана дръжка и да те застрелям? Или под стола ти да зейне шахта?
Ривера се усмихна.
Лицето на Гарса доби студено изражение.
— Засега си оставаш най-добрият за тази работа. По-точно, най-добрият, с когото разполагам. Искам обаче да ми докажеш, че доверието ми не е напразно. В най-добрия случай това значи Сам и Реми Фарго да намерят смъртта си.
— Да, господин президент, благодаря ви.
— Още нещо, преди да си тръгнеш: искам да уредим мемориална служба.
— Да, за Ночтли…
— Не, не, за другия — Яотъл. Изглежда, че тази сутрин двамата с жена му са загинали в автомобилна катастрофа.
Ривера усети как настръхва.
— Какво?
— Тъжно, нали? Изгубил контрол и излетял в пропастта. И двамата загинали на място.
— Имаха детенце, на пет годинки.
Гарса сви устни, сякаш претегляше въпроса.
— А, момиченцето. То е добре. Било е на училище. Предполагам, че ще трябва да й намерим дом. Ще се погрижиш ли и за това?