— Според източника ни е нямал равен.
Северсън кимна. Започна да пише. Следващите пет минути минаха в пълна тишина, с изключение на тракането по клавиатурата и откъслечни думи като „Интересно“ и „Забележително“, които Северсън мърмореше под носа си. Накрая вдигна очи.
— Имам един документ за служба тук, копие от Националния архив. По-точно, от два източника: Общ архив за военна служба и Публикации М594 и М861, които се отнасят до „Служба във военните единици на доброволните организации на Съюза“ за Съюза и Конфедерацията.
— А споменават ли за Блейлок?
— Излязоха петдесет и девет резултата. След като Блейлок е носел „Хенри“, нека започнем от Съюза. — Северсън отново затрака по клавиатурата. — Проблемът е, че в много от документите се посочват само фамилното име и инициалите на първото и второто. Виждам няколко „У. Блейлок“ и двама „У. Л. Блейлок“. За първия е налице и медицинска справка. Вашият Блейлок бил ли е раняван?
— Не знаем.
Северсън се усмихна и почукна по екрана, явно развълнувана от откритото.
— Десен крак ампутиран в полева болница по време на битката при Антиетам. Предполагам, че можем да го извадим от строя. Ох, извинете, това прозвуча малко мрачно.
— Няма нищо — отвърна Сам. — Селма също изпитва голяма радост от проучването. Свикнали сме.
— Добре, друг резултат. Това е интересно. Този Блейлок е бил демобилизиран от Съюзническата армия през септември 1863 година, но не е посочена причина. Не е бил преместен или ранен. Просто демобилизиран.
— Какво означава това? — попита Реми.
— Не знам точно. Да видя дали ще намеря нещо повече за него.
След петнайсет минути Северсън отново вдигна очи от компютъра.
— Намерих го! Пълно досие на военната служба. Това може да се окаже вашият човек: Уилям Линд Блейлок.
— Много близко — съгласи се Сам, — подозрително близко.
— Физическото описание също е много сходно: ръст сто деветдесет и три сантиметра, тегло деветдесет и пет килограма.
— Спокойно може да е наддал петнайсетина килограма след уволнението — отбеляза Реми.
— Липсват някои части от досието — намръщи се Северсън. — Налице са всички подробности от обучението, задачите, повишенията, акциите, в които е участвал, оценките… но след 1862 година работата му е описана като „помощна служба“.
— Звучи като Джеймс Бонд — каза Реми.
— Не си далеч от истината — отвърна Северсън. — Когато става въпрос за документи от епохата на Гражданската война, терминът „помощна служба“ обикновено е свързан с партизанските отряди — това, което днес наричаме Специални части.
— Като „Лоудън Рейнджърс“, „Кандрилс Рейдърс“, „Канзас Джейхокърс“ — допълни Сам.
— Именно — кимна Северсън. — А като прибавим загадъчната демобилизация от Съюзническата армия през 1863 година, ми се струва, че си имаме работа с войник, превърнал се в шпионин.
Северсън остана на компютъра през целия следобед — пишеше, водеше си бележки, от време на време споделяше напредъка си със Сам и Реми. В четири часа тя спря и погледна часовника си.
— Олеле, времето лети. Скоро трябва да затваряме. Няма защо да стоите тук. Защо не се върнете в хотела си и да вечеряте? Ще ви се обадя, ако открия нещо. Тоест, когато открия нещо.
— Моля те, Джулиан, ти също се прибирай — каза Реми. — Убедена съм, че си имаш други планове.
— Нямам. Съквартирантката ми ще нахрани котката, а аз ще хапна тук.
— Не можем…
— Шегувате ли се? За мен това е като „Дисни Уърлд“.
— Звучи ми познато — усмихна се Реми. — Сигурна ли си, че със Селма не сте роднини?
— Членуваме в тайно общество: „Библиотекари без граници“. Вие двамата си вървете и ме оставете да си свърша работата. Ще ви се обадя.
Както всеки път във Вашингтон, Сам и Реми отседнаха в апартамента на „Робърт Милс“ в хотел „Монако“. Двайсет минути след като си тръгнаха от Библиотеката на Конгреса, таксито им спря пред покритите с червен килим стъпала на хотела. Портиерът отвори вратата на колата им и двамата слязоха.
Хотел „Монако“, някога Сграда на Американските пощи, а сега регистриран като Национална историческа забележителност, се намираше в Пен Куортър — квартал от деветнайсети век, недалеч от паркът Мол, музея на американското изкуство Смитсониън, Сградата на Хувър, Мемориала на военноморските сили и достатъчно петзвездни ресторанти, за да пленят и най-претенциозния гастроном за години напред.