Обърна се и посочи екрана.
— Нарича се Микуитцли. На нахуатъл, езикът на ацтеките, това е символът на смъртта.
Глава 27
— Звучи доста зловещо — каза Сам след малко.
— Освен това е бил символ на задгробния живот. Зависи от контекста. Има ли и други, Селма?
— Да, три — отговори тя и ги извика на екрана.
Реми ги разгледа и каза:
— Имаме ли изображения, с които да ги сравним?
Селма вдигна телефона да провери.
— Ако не греша, тези също са ацтекски — продължи Реми. — Това вдясно е Текпатъл, символизиращ кремъчен или обсидианов нож; в средата е Кипактли, крокодилът; а последният е Ксочитъл, цветето. Символизира последния ден на месеца с двайсет и един дни.
— И те ли са изолирани като първото? Без пояснения? — попита Сам.
Селма затвори телефона.
— Няма пояснения. В момента Уенди качва някои чисти изображения на сървъра.
Тя раздвижи курсора, за да намери новите файлове. Бяха кръстени „Кремък“, „Крокодил“ и „Цвете“.
— Струва ми се, че съответстват — каза Селма.
— На мен също — съгласи се Сам. — Реми, всички тези изображения са от ацтекския календар, нали? Може би ще бъде добре да го разгледаме целия.
— Аз имам този, който Реми ми свали от Интернет — каза Селма, намери файла и го отвори.
— Ето на това му се казва календар — промърмори Сам. — Как, по дяволите, са успявали да работят с него?
— Търпеливо, предполагам — отвърна Реми. — Символите, които сме намерили дотук, са от кръга с месеците. Четвъртият от края.
— Нищо чудно, че календарът в Мексико Сити е толкова голям. Всъщност колко точно е голям?
— Три и половина метра в диаметър, метър и двайсет дебелина.
— Трябва да е голям, за да изпъква така. Забележително.
— Още повече като се замислиш, че е на над петстотин години. Триста от тях е прекарал под земята. Работници го намерили под централния площад, докато ремонтирали катедралата. Той е един от последните спомени от ацтекската култура.
Тримата се умълчаха.
Мобилният телефон на Селма иззвъня. Тя вдигна, изслуша и каза:
— Тук сме. Закарай я на страничния вход. Ще пратя Пийт да те посрещне. — Затвори и ги осведоми: — Добо идва насам с камбаната.
— Бърз е — възхити се Реми.
— Чувствам се като на Коледа — отвърна Сам.
Двайсет минути по-късно Пийт Джефкоут и Добо влязоха в работната зала, като единият буташе, а другият дърпаше висока до гърдите им дървена конструкция на колела, в която висеше камбаната от „Шенандоа“. С изключение на няколко по-тъмни участъка, петната, флората и фауната бяха изчезнали като по магия. Бронзовата повърхност сияеше на халогенните лампи, висящи от тавана.
Облечен с дънков гащеризон и бяла тениска, Добо стоеше с ръце на кръста и се любуваше на работата си.
— Добре се получи, а?
— Прекрасна работа, Добо — похвали го Сам.
Ако не бяха усмивките, които с лекота раздаваше, Александру Добо щеше да изглежда страховито с плешивото си теме и рунтавите мустаци. Както веднъж отбеляза Реми, той беше казак, изгубен във времето.
— Благодаря, приятелю — рече той, като го потупа по гърба. Сам се олюля и отстъпи, за да си върне равновесието; после за всеки случай направи още една крачка назад. — Виждаш вътре? — попита румънецът. — Виж вътре! Пьотр, помагай!
Добо и Пийт откачиха камбаната от куката, вдигнаха я, обърнаха я с горната част надолу и я върнаха в клетката.
— Гледай, гледай!
Сам, Реми и Селма пристъпиха напред и надникнаха вътре. Реми въздъхна. След няколко секунди Сам рече:
— Ще ми се да можех да кажа, че съм изненадан.
— На мен също — отвърна Реми.
В бронзовата вътрешност на камбаната бяха изрисувани десетки, ако не и стотици ацтекски символи.
— Пълен напред след лудия Блейлок — промърмори Сам.
Сам и Реми събраха екипа си около работната маса и през следващите няколко часа размишляваха над загадката, подкрепяйки се с две пици, семеен размер. Стигнаха до извода, че проблемът може да се обобщи с два въпроса:
1. Дали душевната нестабилност на Блейлок хвърля сянка върху всичките им открития?