— Кафе? — попита шепнешком Реми.
Уенди се усмихна, поклати глава и кимна към купчината празни „Ред Бул“ на масата.
— Почти свършихме — каза Пийт. — Тези найлонови пликчета с цип са си свършили работата. Само гадая, но ми се струва, че писмата са били грижливо пазени през по-голямата част от живота им.
— Всичките ли разгледахте?
Уенди кимна.
— С изключение на някои нечетливи петна тук-там. След два часа всичко ще бъде качено на компютъра и сортирано.
— Сам има едно предчувствие, което би искал да провери — каза Реми.
— Целите сме в слух.
Сам изложи теорията си. Двамата младежи помислиха, после едновременно кимнаха.
— Звучи правдоподобно — каза Пийт.
— И аз така мисля — присъедини се Уенди. — Блейлок е бил математик. Тези хора обожават да има ред в хаоса.
От другия край на стаята дрезгаво се обади Селма:
— Какво?
— Доспи си — каза Реми.
— Будна съм вече. Та какво значи?
Тя стана и се домъкна до масата.
Реми й наля кафе и плъзна чашата към нея. Селма я вдигна и отпи. Сам отново обясни теорията си.
— Струва си да се провери — съгласи се Селма. — Много вероятно е спиралата да започва от върха на камбаната, но откъде знаете колко е голяма? И допускате, че свършва в отвора й. А ако не е така?
— Знаеш как да ми излееш студен душ отгоре — усмихна се уморено Сам.
Групата започна брейнсторминг. Първо се заеха с въпроса за мащаба. Спиралата на Фибоначи можеше да се начертае в най-различни размери. Не беше ясно колко голям е бил първият квадрат в решетката. Подхвърляха си различни идеи близо час, но осъзнаха, че нищо не постигат.
— Може да е всичко — каза Сам, разтривайки очи. — Число, бележка, драскулка…
— Или нещо, което още не сме видели — добави Реми. — Нещо, което ни се е изплъзнало до момента.
Изтощен, Пийт Джефкоут подпря глава на масата и протегна ръце пред себе си. С дясната си ръка неволно бутна бастуна на Блейлок, който се изтърколи и издрънча на пода.
— По дяволите! — изруга той. — Извинявайте.
— Няма нищо — успокои го Сам и коленичи да вдигне бастуна. Чукалото на камбаната се беше откачило от кожените връзки и висеше само на една от тях. Сам го вдигна. Изведнъж спря и се смръщи срещу главата на бастуна.
— Сам?
— Трябва ми фенерче.
Уенди отвори чекмедже и му подаде диодно фенерче. Той го светна и го насочи към главата на бастуна.
— Куха е — промърмори той. — Трябват ми дълги пинсети.
Уенди намери пинсети и му ги подаде.
Сам внимателно ги пъхна в отвора, повъртя ги няколко секунди и лекичко ги издърпа.
Между тях имаше късче пергамент.
Глава 28
— Как да допуснеш, че може да е толкова лесно — измърмори той. — Като карта с голям „Х“ на нея.
Внимавайки да не повреди остатъка от пергамента или нещо друго, което би могло да е скрито вътре, Пийт и Уенди веднага го отнесоха в архива, за да извадят всичко и да вземат необходимите мерки за съхранението му.
Десет минути по-късно на компютърния екран се появи цифровото му изображение.
Пийт излезе от архивното помещение и каза:
— Трябваше да го смалим. Действителните размери на картата са петнайсет на двайсет сантиметра.
— А тези бележки по брега? — попита Сам.
— След като я цифровизираме, Уенди ще си приложи фотошопските магии и ще се опита да ги проясни. Като гледам местоположението и буквата „Р“, предполагам, че са имена на реки — на френски, както изглежда. Може би ще успеем да направим нещо и с частта от дума в горния ляв ъгъл — „runes“. Има и друго. Виждате ли стрелката отгоре?
— Да?
— Над малкия остров също има някакъв микроскопичен надпис. Работим и върху него.
Вратата се отвори и Уенди се появи с правоъгълно парче пергамент, притиснато между две поликарбонатни плоскости.
— Какво е това? — попита Реми.
— Изненадата зад втората врата. Беше навит в дъното на бастуна — отвърна Уенди и го остави на масата.
Сам, Реми и Селма се взряха в него мълчаливо.
— Това е кодекс — прошепна Реми накрая. — Ацтекски кодекс.
Изправени пред два наглед различни артефакта, те решиха да си поделят задачите. Пийт и Уенди седнаха пред компютъра, за да идентифицират картата, а Сам, Реми и Селма се заеха с новия пергамент.