Реми взе една лупа от чекмеджето и се наведе да разгледа кодекса. Отдели му десетина минути, взирайки се във всеки квадратен сантиметър. После се изправи и въздъхна.
— Тематично този много прилича на Ботуринския кодекс. Смята се, че последният е бил написан от анонимен ацтекски автор между 1530-а и 1541-а, около десет години след падането на ацтеките. Предполага се, че разказва историята на прехода на ацтеките от Ацтлан към днешно Мексико.
— Ацтлан ли? — попита Сам.
— Една от двете митични родини на народите нахуа, в това число и ацтеките. Много историци спорят дали Ацтлан е легенда или действително географско място.
— Каза „двете родини“.
— Другата се нарича Чикомоцток, или „Мястото на седемте пещери“, важен елемент в ацтекското познание и религия. Погледнете нашия кодекс. Виждате ли очертанието на цвете в долния десен ъгъл?
Сам и Селма кимнаха.
— Обикновено така се представя Чикомоцток. Това изображение обаче е малко по-различно, струва ми се. Трябва да направя някои сравнения.
— Ако го тълкувам правилно, като че ли символизира морско пътуване — каза Сам. — Предполагам, че кануто е някаква метафора?
— Трудно е да се каже. Но забелязвате ли този елемент отстрани, който прилича на гребен?
— Да, видях го.
— Това е ацтекският йероглиф за числото „сто“.
— Хора или съдове?
— Предвид къде е поставен, бих предположила второто.
— Сто кораба — повтори Сам. — Плаващи от Чикомоцток до… къде?
— До мястото, на което живеят тази птица и предметът под нея? — предположи Селма. — Какво е това всъщност? Не мога да го определя.
— Прилича на меч — каза Сам, — а може би факел.
— Не съм сигурна, но тази птица ми е някак позната — продължи Селма.
— Разбира се — потвърди Реми, — това е птицата от дневника на Блейлок. Има и още нещо, което би трябвало да разпознаете.
Сам чукна върху грубо скицираната фигура в горната половина на кодекса.
— Това също е от дневника на Блейлок.
— Червена точка за мистър Фарго. И още нещо — каза Реми, като му подаде лупата. — Надписът.
Сам вдигна лупата до окото си и се наведе.
— Испанският ми не е особено добър, но тук пише… „Dado este 12vo dia de Julio, ano de nuestro Senor 1521, por su alteza Cuauhtemotzin. Javier Orizaga, S. J.“.
Сам вдигна поглед.
— Реми?
— Грубо преведено ще рече: „Дадено на този дванайсети ден от юли, лето Господне 1521-о, от Негово височество Куаутемотцин. Хавиер Орисага, О. Х.“
— Орисага… това също е от дневника на Блейлок: „Бил ли е Орисага тук?“
— Къде тук? — попита Селма. — В Чикомоцток?
— Само можем да предполагаме — отвърна Реми. — Обаче пропускате най-важното.
Без повече приказки тя се приближи до един от компютрите, пусна браузъра и следващите пет минути разглежда страниците на сайта famsi.org — Фондацията за развитие на мезоамериканските науки. Накрая се обърна към тях.
— Очевидно „О.Х.“ в името на Орисага означава „Общество на Христа“. Бил е йезуитски монах. Датата, 15 юли 1521-а година, се пада дванайсет дни след това, което испанците нарекли La Noche Triste, Тъжната нощ. Тя отбелязва бързата евакуация от ацтекската столица Теночтитлан, след като Кортес и конквистадорите избили стотици ацтеки, в това число и техния цар, Монтесума Втори, в Главния храм, Templo Mayor. Това бил повратен момент за Ацтекската империя. През август следващата година Теночтитлан бил изравнен със земята, а последният цар на ацтеките — Куаутемотцин, заловен и измъчван.
— Куаутемотцин — повтори Сам и се обърна към кодекса. — Той според Орисага е диктувал текста.
— Куаутемотцин е видял надписа на стените — промърмори Селма. — Знаел е, че народът му е обречен и е искал някой да узнае… — Гласът й пресипна.
Реми кимна.
— Ако този кодекс е оригинал, пред себе си може би имаме последния ацтекски завет.
Глава 29
Мадагаскар, Индийски океан
— Отново в Африка — промърмори Сам, като отби рейндж роувъра от един черен път. Изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка. — Поне на теория.
— Гледай местните да не те чуят — предупреди го Реми. — Намираме се на петстотин километра от африканския бряг. За тях Мадагаскар е отделен свят.
Сам вдигна ръце примирително. Знаеше, че е права. По време на целия маратон от Сан Диего през Атланта и Йоханесбург до Антананариво имаха достатъчно време да почетат за Мадагаскар.