— Търсим едно място, което може и да не съществува — отговори Сам.
— А, зовът на изгубени земи, като песен на сирени. По случайност въображаемите места са една от моите специалности.
Сам бръкна в страничния джоб на раницата си, извади картата на Моро и му я подаде. Кид я разгледа за половин минута, после му я върна.
— И добра, и лоша новина. Изберете си.
— Лошата — каза Реми.
— Закъснели сте с около осемдесет години. Тази част от Пангалан е потънала след земетресение през 1932 година.
— А добрата?
— Сега е суша. И вероятно мога да ви заведа на няколко метра от мястото, което търсите.
След като изпиха кафето си, Кид срита пръст върху огъня, прибра нещата си и тримата се отправиха на път. Кид вървеше най-отпред, след него — Реми, а накрая — Сам. Новият им познайник нямаше нужда нито от мачете, нито от компас. Вървеше уверено на североизток, следвайки пътечки, които отначало приличаха само на малки пролуки в шубраците. Макар и възрастен, той се движеше с уверена, пестелива походка — личеше, че е прекарал по-голямата част от живота си сред природата, а не между четири стени.
След като вървяха четирийсет минути в мълчание, Кид извика през рамо:
— Това място, дето го търсите… какво му е толкова специалното?
Реми хвърли въпросителен поглед на Сам. Той помисли за секунда, после отговори:
— Приличате ми на честен човек, Кид. Или греша?
Кид спря, обърна се и се усмихна.
— Не, не грешите. Оправдавал съм доверието на хората повече пъти, отколкото крачки съм направил.
Сам се взря в него, после кимна.
— Вървете, а аз ще ви разкажа една история.
Кид се обърна и тръгна.
— Чувал ли сте някога за кораба на Конфедерацията „Шенандоа“?
След още час храсталаците изтъняха и скоро се тримата озоваха сред савана, в която тук-там растяха баобаби на групички. На километър и половина от лявата им страна започваше дъждовна гора, която се издигаше до възвишенията, а от дясната се виждаше Канал де Пангалан. Зад него синееше Индийският океан.
Спряха да пийнат вода. Кид свали манерката от устата си и попита:
— Та значи тоя тип Блейлок… май е бил голям особняк.
Реми кимна.
— Проблемът е, че все още не знаем каква част от историята му е истинска и каква — плод на развинтена от маларията фантазия.
— Това е благословията и проклятието на приключенията — отвърна Кид. — Ако питате мен, човек никога не бива да пропуска възможността да тръгне по неотъпкания път.
Сам се усмихна и надигна манерката си.
— Да пием за това.
Чукнаха се.
— Вие двамата защо не си починете? Аз ще поразузная наоколо. Струва ми се, че сме близо, но трябва да проверя.
Кид остави раницата си и тръгна през високата трева. Сам и Реми се отпуснаха на земята и се заслушаха в плисъка на вълните. Над връхчетата на тревите се вдигна ято разноцветни пеперуди, попърхаха няколко секунди над главите им и после отлетяха. Един лемур висеше с главата надолу от баобаба до тях и ги гледаше любопитно. После бавно се изкатери нагоре и изчезна от погледа им.
Кид се появи безшумно зад гърба им.
— Еврика — каза той простичко.
Повървяха само пет минути. Излязоха на върха на малко хълмче със стръмни склонове. Кид спря и разпери ръце.
— Тук ли е? — попита Сам.
— Тук е. След земетресението заливът се затворил и водата се изпарила. Останала само горната част от острова. Падината била запълвана от океански наноси и бури в течение на осемдесет години.
Сам и Реми се огледаха. Слава Богу, хълмчето беше не повече от четирийсет квадратни метра.
— Предлагам да намерим центъра и да тръгнем оттам — каза Реми.
— Колко дължини бяха указани?
— Хиляда четиристотин четирийсет и две. Около три километра.
Кид погледна към небето.
— По мадагаскарско време това ще рече три или четири часа, по-голямата част от тях в дъждовната гора. Моят съвет е да си намерим място за нощуване.
Глава 30
Мадагаскар, Индийски океан
Станаха призори. По настояване на Кид, Сам и Реми слязоха да се измият в едно езеро, образувано от прилива, докато самият той събере трюфели и маниока за закуска. Върнаха се в лагера, точно когато джезвето закипяваше. Реми наля три чаши, а Сам помогна на Кид да сервира храната.
— Може би трябваше да ви попитам — рече Кид между две хапки, — какво всъщност знаете за положението тук?