Сам погледна джипиеса.
— Остават шейсет метра.
— Посока?
Вместо отговор Сам посочи водопада.
След няколко секунди мълчание Реми попита:
— Виждате ли я?
— Кое? — не разбра Сам.
— Главата на лъва. — Тя посочи скалната площадка, от която се изливаше водата. — Двете издатини са очите. Под тях е устата. А водата… ако се вгледаш по-дълго, някои от потоците приличат на зъби.
Кид кимаше.
— Проклет да съм. Права е, Сам.
Сам се подсмихна.
— Както обикновено.
— Може би вашият Блейлок изобщо не е бил луд.
— Ще видим.
Сам свали раницата си, съблече се до кръста и сложи водоустойчив челник. Включи го, фокусира лъча върху дланта си и го изключи.
— Само кратко проучване, нали? — попита Реми.
— Да. Пет минути, не повече.
— Задръжте секунда — обади се Кид и бръкна в раницата си, откъдето извади морска сигнална ракета. — Крокодилите много ги мразят. — После му подаде и револвер, много подобен на неговия собствен. — А тези ги мразят още повече.
Сам пое оръжието и го разгледа.
— Не го разпознавам. Пак ли е „Уебли“?
— Автоматичен револвер „Уебли-Фосбъри“. Един от първите и единствени полуавтоматични револвери. Съвършен дизайн, 455 калибър, шест патрона. Не струва много от разстояния над петдесет метра, но каквото уцелиш, пада.
— Благодаря. Колко точно пистолета „Уебли“ имате?
— При последното преброяване бяха осемнайсет. Нещо като хоби ми е.
— Антични револвери и редки трюфели. Интересен човек сте — отбеляза Реми.
Сам мушна сигналната ракета в единия от джобовете на късите си панталони, прибра пистолета в другия и тръгна покрай лагуната. Скачаше от камък на камък и се опитваше да избягва мокрите места, все по-трудно, колкото повече приближаваше водопада. Когато стигна до една ръка разстояние от каскадата, се обърна, махна на Реми и Кид, после пристъпи напред и се скри зад водната завеса.
След четири минути излезе оттам, скочи на един камък, отръска вода от косата си и тръгна обратно към брега.
— Зад водопада има плитка пещера — осведоми ги той. — Около шест метра дълбока и четири и половина широка. Задръстена е с гнили клони и треви, но зад тях открих отвор. Хоризонтална пукнатина, нещо като полупритворена врата на гараж.
— Е, серията ни май ще продължи — усмихна се Реми.
— Моля? — попита Кид.
— На това приключение още не ни се беше наложило да влизаме под земята — рядко ни се случва да не го правим, все пак такъв характерът на заниманията ни. Преди да се появят вратите с решетки и заключващите се хранилища, е имало само два надеждни избора, ако искаш да запазиш нещо в тайна: да го заровиш или да го скриеш в пещера.
— Хората често прибягват до тези варианти и днес. Може би има нещо в генетичната ни памет: когато не знаеш какво да правиш с нещо, заравяш го — добави Реми.
— Значи никога не сте имали приключение, изцяло над земята?
Сам поклати глава, а Реми каза:
— Затова поддържаме катераческите и пещерняшките си умения.
— Е, пещерите са много надолу в списъка ми с приятни места — рече Кид, — така че, ако не възразявате, ще ви оставя сами да й се насладите. Аз ще държа фронта тук.
Десет минути по-късно, въоръжени с подходящата екипировка, двамата се върнаха при водопада и се скриха в пещерата. Слънчевите лъчи отслабнаха зад водната завеса и те светнаха челниците си.
Сам се приближи до Реми и се опита да надвика грохота на водата:
— Придържай се към стената. Аз ще проверя дали нямаме компания. Бъди готова със сигналната ракета.
Реми отстъпи към отсрещната страна на пещерата, а Сам взе един голям клон от купчината и започна систематично да дупчи тинята. Нищо не помръдваше. Отдели две минути да рита по-големите клони, за да предизвика реакция, но нямаше такава.
— Мисля, че всичко е наред — извика той.
Заловиха се за работа. Бавно разтуриха цялата купчина, за да си пробият път до стената в дъното. Коленичиха пред пукнатината. Малко ручейче се стичаше покрай краката им и пресичаше цялата ниша, като се вливаше във водопада.