Приближиха се отново, насочвайки фенерите към предмета.
— Прилича на изгнил телефонен стълб — отбеляза Реми.
Наистина приличаше. Сам обаче веднага забеляза три кръстовидни скоби и някакви ремъци, почти превърнали се в прах, но все пак запазили основната си форма.
— Това е поплавък на кану — прошепна Реми.
Сам кимна. Продължи да оглежда скобите, които се кръстосваха с продълговата купчина полуизгнило дърво, малко по-дълго от „телефонния стълб“ и четири — пет пъти по-дебело.
— Сам, това е кану.
Той пак кимна.
— При това голямо. Поне девет метра. — Двамата заедно заобиколиха лодката от другата страна, където намериха същите скоби и поплавък. Тялото на кануто беше метър и половина широко и метър и двайсет високо от кила до планшира, със скосен нос, щръкнал бушприт и отсечена четвъртита кърма. По средата се виждаше нещо като прекършена мачта, висока два метра и половина. Горната й част, около три метра дълга, лежеше на земята, а краят й беше подпрян на планшира. В предната си част лодката беше покрита с нисък, двувръх покрив.
— Сам, назад — прошепна Реми.
Двамата заедно направиха няколко крачки назад. Реми посочи земята под кануто. Това, което им се бе сторило като изпъкналост в пода, всъщност представляваше висока половин метър платформа от внимателно подредени камъни.
— Това е олтар — каза той.
След като набързо провериха противокрокодилската си ракета, която беше изгоряла до средата, двамата се заловиха да огледат поплавъка. Реми направи няколко снимки на цялостния му изглед, след това се приближи за по-детайлните. Сам взе проби от дървото и ремъците с върха на швейцарското си ножче.
— Всичко е покрито с някаква смола — каза той, като подуши пробата. — Дебела е, поне два сантиметра.
— Това обяснява как се е запазило толкова добре.
Сам прекрачи десния поплавък, приближи се до планшира и надникна вътре в лодката. В основата на мачтата имаше купчина, напомняща на разложен брезент — мухлясал и отчасти превърнал се в пихтия.
— Реми, трябва да видиш това.
Тя се приближи.
— Голямо платно — каза тя и веднага започна да снима.
Сам извади мачетето. Реми го хвана за колана, за да не падне, той се наведе напред и предпазливо вкара острието в купчината.
— Като люспи на лук — промърмори той. Извади парче от него. Реми чакаше с приготвено пликче с цип. Когато го пусна вътре, парчето се разпадна на три. Реми го затвори и го прибра в раницата си при останалите проби.
Сам заобиколи кърмата. От щурца стърчеше объл дървен предмет като смачкана топка. Както повечето неща около това кану, на Сам му трябваше да наклони глава няколко пъти, за да може след няколко секунди да разбере какво гледа. Реми надникна зад гърба му.
— Нашата загадъчна птица — каза тя.
Сам кимна.
— От Кодекса на Орисага и дневника на Блейлок.
— Как я беше нарекъл? „Великата зелена скъпоценна птица“. Макар да не мисля, че е говорел за това.
Тя направи десетина снимки на гравюрата с цифровия си фотоапарат.
— Да огледаме бушприта — предложи Сам. — В лодките подобни гравюри обикновено са по двойки.
Приближиха се до носа. Както бе предположил Сам, на бушприта също имаше гравюра, при това в по-добро състояние. На практика тя представляваше целия бушприт: змия със зинала паст и пера на главата.
— Сам, знаеш ли на какво прилича това?
— Не. Трябва ли?
— Вероятно не. Не е толкова изящно и стилизирано, но е почти точно копие на Кецалкоатъл, Пернатата змия, бог на ацтеките.
— Смахнат до безобразие — промърмори Сам след няколко секунди.
— Моля?
— Блейлок. Бил е абсолютно смахнат. Очевидно е имал причина да скрие картата на Моро и кодекса в бастуна си. Бил е обсебен от нещо, но то е било повече от „Шенандоа“ или „Ел Маджиди“.
— Може би всичко е започнало от тях — съгласи се Реми, — но някъде по пътя е открил нещо или е научил нещо, което е отклонило вниманието му. Въпросът е, който и да е вмъкнал тук това кану, как е успял да го направи?
— Ако няма друг вход в края на Крокоград, трябва да го е разглобил, да го е пренесъл през водопада и после отново да го е сглобил.
— Това е много работа. На три километра от брега сме, а това нещо тежи поне един тон.
— Моряците се привързват към лодките си, особено ако са ги превели през бурни морета и дълги пътешествия. Може да научим повече, като анализираме пробите, но ако повярваме на одисеята на Блейлок, това може да се окаже ацтекска лодка. Което ще рече какво — че е на поне шестстотин години?