— Един човек — прошепна Сам в ухото на Реми. — Разузнавач.
Това беше решаващ момент за плана им. Ако разузнавачът избереше да види откъде идва светлината, крокодилите вероятно щяха да накарат и него, и другарите им бързо да избягат. Ако обаче всички тръгнеха заедно натам, крокодилското посрещане и последвалият хаос можеше лесно да погълне и двамата Фарго.
Седяха неподвижно и слушаха. Стъпките утихнаха. Един глас извика нещо. Пак тишина. После се чуха още стъпки, движещи се през входния тунел. Стигнаха до камъните и утайките. Групата явно навлизаше по-дълбоко в пещерата. Очите на Сам и Реми бяха привикнали към тъмнината — червената ракета трепкаше слабо в десния тунел. Въпросът беше кога щяха да го видят и другите.
Двамата въртяха глави в различни посоки, опитвайки се точно да определят местоположението на групичката.
— Близо до отсрещната стена — прошепна Реми.
Стъпките спряха да скърцат. Един глас извика нещо, според Сам на малагаси, и макар самата дума да не им говореше нищо, интонацията издаваше изненада и предупреждение, нещо като: гледайте, ракета!
Каквото и да бе казал мъжът, то даде желания ефект. Групичката продължи напред, но по-предпазливо. След първият се приближи към трепкащата светлина. После още един. Мъжете прекосиха един по един площадката и нагазиха във водата.
— Всеки… — прошепна Сам.
В пещерата отекна гърлен писък.
— … момент — довърши той. Първият писък беше последван от втори, после от силно почти нечленоразделно крещене. Реми долови една дума, ругатня.
— Някой има проблеми да си контролира пикочния мехур — прошепна тя.
Сам извади пистолета и подпря дулото на камъка пред себе си.
През пещерата долетяха звуци от плискане и тропащи обувки. После се чуха първите изстрели, отначало спорадични, след това цели откоси, които отскачаха от стените. Отворът на десния тунел проблясваше от оранжевите пламъчета на дулата; мъжете отстъпваха на пулсиращата светлина, препъваха се и залитаха.
— Преброих петима — прошепна Сам.
— И аз.
Щом отново стъпиха на твърда земя, бунтовниците се обърнаха и си плюха на петите, като повечето се насочиха право към изхода. Единият обаче, явно обхванат от паника, хукна напред към укритието на Сам и Реми. Препъна се в поточето, падна и изпълзя до другата страна. Изправи се, направи няколко крачки към Сам и Реми, после спря и се огледа.
Светлината от ракетата рязко очерта силуета му. Сам насочи мерника между раменете му.
— Обърни се, проклетнико… — промърмори той. Макар и двамата с Реми да бяха стреляли по хора, нито единият не обичаше да го прави. Дори когато се налагаше, убийството беше грозна работа. — Обърни се… От главния вход някой извика:
— Ракотомалала!
Мъжът се завъртя, спря за момент, после се завтече натам. Сам свали пистолета и си отдъхна.
Двамата с Реми изчакаха отново да чуят как мъжете преминават през водопада, после Сам стана и се запъти към входа. Пропълзя отново между камъните и подаде глава през водната завеса, за да огледа лагуната. Мъжете така се бяха изплашили, че изобщо не си бяха направили труда да минат по камъните, а бяха предпочели да преплуват. Тъкмо стигаха до брега. С развълнувани жестове и викове те разказаха крокодилската история на главатаря си, който ги изгледа яростно и после изкрещя някаква заповед. Мъжете събраха раниците на Сам и Реми и в колонка по един се отправиха надолу по реката.
Сам изчака да се скрият зад завоя, после още пет минути за всеки случай и се обърна към Реми:
— Разкараха се.
— Как можем да сме сигурни?
— Не можем, но трябва или да продължим сега, или да изчакаме да се мръкне, а аз нямам голямо желание да стоя още дълго тук. Достатъчно изпитахме късмета си с местните влечуги.
Реми хвърли поглед към десния тунел. Крокодилите се бяха поуспокоили, но плясъкът на опашките им и съскането подсказваха, че са далеч от миролюбиви.
— Може би наистина е по-добре да си починем — съгласи се тя.
На площадката се размърда нещо и от мрака се показа издължена муцуна, която бавно се отвори и затвори, после се скри отново в тъмнината.