— Надявам се, че няма да се наложи да го застрелям.
— С какво? С невидима прашка?
— Не, със собствения си уебли — отвърна Сам, без да откъсва очи от Толотра. — След като си го взема от него.
— Не говори!
Предположението на Сам за местонахождението им се оказа вярно. След няколко минути Толотра стигна до кръстопът и сви надясно. Наклонът започна да се увеличава и след малко пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да си помагат със стърчащи коренища и ниски клони. Релефът обаче нямаше никакъв ефект върху дисциплината на бандитите. Колчем се огледаха, Сам и Реми все се намираха под прицела на поне две дула.
После пътеката се изравни и стигна до няколко естествени стъпала от корени в склона на хълма. Сам и Реми ги изкачиха и се озоваха на чакълест път. На половин километър на юг на банкета на пътя стоеше ръждясал бял шевролет пикап, а пред него — рейндж роувърът на Сам и Реми. Над двата автомобила, на малко възвишение, бе надвиснала скална формация. От подробните карти на крайбрежието Сам и Реми знаеха, че трите канари се наричат Влъхвите.
— Сега накъде? — Сам попита Толотра.
Двамата с Реми не хранеха никакви илюзии. Въпреки развързаните ръце, това не беше холивудски филм. Ако нещо не отвлечеше сериозно вниманието на похитителите им, всеки опит да скочат срещу някого от тях би завършил не само с провал, но най-вероятно и със смъртта им. А след като се качат в колата, шансовете им още повече щяха да намалеят.
— Тайно място — отговори Толотра.
— Искате подкуп, нали?
— Да.
— Защо мислите, че струваме нещо?
Толотра се замисли за момент, сякаш търсеше думите на английски.
— Раници, дрехи, камери — всичко скъпо. Кола скъпа.
— Тя е под наем — обади се Реми.
— Ъ?
— Нищо.
Сам, който все още смяташе, че Кид не ги е изоставил, внимателно оглеждаше околността. И ето че сега с крайчеца на окото си зърна някакво движение на склона над пътя. Между два камъка проблесна сребриста коса.
— Имаме злато — каза Сам.
Това им привлече вниманието. Онези в групата, които не бяха обърнали внимание на разговора, се обърнаха към Сам. Толотра направи крачка към него.
— Злато? Къде? Колко?
Над камъка щръкна главата на Кид. Погледът му срещна този на Сам. Възрастният мъж му смигна, посочи към колите и отново се скри.
Сам погледна Реми. Личеше й, че също е видяла Кид.
— Колко смяташ, че имаме, Реми?
— Не знам… няколко десетки двойни монети с орел на тях.
Това бе достатъчно за Толотра. Той присви очи и мъдро кимна.
— Къде?
— В хотела ни в Антананариво.
— Давате монети и свободни.
Лъжа, помисли си Сам, но все пак крачка в правилната посока. Дори да се случеше най-лошото и Кид да не успееше да се намеси тук, много по-добре щеше да е да се движат към цивилизацията, вместо да се отдалечават от нея. Не се и съмняваха, че „тайното място“ на Толотра е добре скрито от властите. Ако обаче предпазливостта на Толотра вземеше връх над алчността му по пътя към столицата, Сам и Реми щяха да се намерят в изходно положение.
— Тръгваме сега — обяви Толотра.
Групата отново пое в колонка по един, със Сам и Реми по средата. С периферното си зрение двамата се оглеждаха за Кид, но от него нямаше и следа. Каквото и да беше намислил старият ловец на трюфели, трябваше да бъдат готови да реагират и да импровизират.
Стигнаха до пикапа и спряха. Мъжете хвърлиха раниците на Сам и Реми в каросерията.
— Бъди нащрек — прошепна Сам.
Толотра и четирима от другите се събраха зад автомобила и започнаха съвещание. Шестият застана на три метра зад Сам и Реми, насочил пушка към тях. Съдейки по жестовете на Толотра, Сам реши, че се опитват да решат как най-добре да осъществят пътуването до Антананариво, което все пак беше столицата на врага.
Реми първа осъзна, че планът на Кид вече е в действие. С очи подсказа на Сам да погледне над покрива на шевролета. Отпърво Сам не видя нищо, а после забеляза как един от камъните едва доловимо се помръдва към ръба.
— Когато тръгна, бягай към джипа.
Толотра се обърна и го изгледа строго. Сам сви рамене и се усмихна извинително.
— Добре — прошепна Реми.
Камъкът стигна до ръба и се спря. Сам и Реми си поеха дълбоко въздух. Зачакаха. Камъкът се олюля напред, спря за момент, после се прекатури през ръба и се затъркаля надолу. Склонът беше стръмен, почти отвесен, и гладък, с изключение на няколко неравности в края. Засега камъкът се задържаше върху него, но като инженер Сам добре знаеше, че това ще приключи още на първата неравност и той щеше да излети като снаряд.