— Струва ми се, че вътре чакат — каза Абаси.
И наистина, от другата страна на вратата ги чакаше метр д’отелът, Елиму. Той също познаваше семейство Фарго от години.
— Радвам се да ви видя, радвам се да ви видя. Любимата ви маса с гледка към залива е готова.
— Благодаря — отвърна Сам.
Елиму ги поведе към една ъглова маса, осветена с червен газен фенер и заобиколена от двете страни от отворени прозорци, гледащи към водата. Под тях по улиците на Стоун таун започваха да светят лампи.
— Вино, нали? — попита Елиму. — Желаете ли меню?
— Имате ли още от онова пино ноар, „Шамони“?
— Да, реколти от 1998-а и 2000-та.
Сам погледна Реми и тя отговори:
— Още помня това от 1998-а.
— Както дамата желае, Елиму.
— Много добре, сър — рече той и изчезна.
— Красиво е — измърмори Реми, зареяла поглед в океана.
— О, да.
Тя се обърна към него, усмихна се и стисна ръката му.
— Слънцето малко те е хванало — отбеляза тя. По някаква причина Сам Фарго винаги изгаряше странно — днес се бяха зачервили само горната част на носа и връхчетата на ушите му. Утре щяха да бъдат бронзови. — Довечера ще те сърби.
— Отсега си ме сърби.
— Е, някакви предположения? — попита Реми, като разглеждаше ромбоидната монета.
Следобеда тя беше престояла първо в купа с десетпроцентов разтвор на азотна киселина, а след това в тайната формула на Сам от бял оцет, сол и дестилирана вода, а накрая я изтъркаха с мека четка за зъби. Макар все още да имаше много петна, вече се различаваше женски профил и две думи: „Мария“ и „Реюнион“. Бяха предали тази информация на Селма, преди да излязат от бунгалото.
— Никакви — отвърна Сам. — Странна форма за монета.
— Може би от частен монетен двор?
— Възможно е. Ако е така, добра изработка. Хубави, добре изсечени ръбове, качествени детайли, солидна тежест…
Елиму се върна с декантираното вино, наля им по малко, изчака да кимнат одобрително и напълни чашите им. Това пино ноар беше южноафриканско — богато червено вино с нотки на карамфил, канела, индийско орехче и още нещо, което Сам не можеше да определи точно.
Реми отпи още веднъж и каза:
— Цикория.
В този момент телефонът на Сам иззвъня.
— Селма — каза той, като погледна екрана. — Добър вечер, Селма.
Реми се наведе напред, за да слуша.
— За мен е утро. Пийт и Уенди тъкмо дойдоха. Те се захващат с правната страна.
— Идеално.
— Нека позная: седите в „Екунду Кифару“ и гледате залеза.
— Хора с навици, какво да ни правиш — обади се Реми.
— Имаш ли новини? — попита Сам.
— Тази монета… Имате си нова загадка.
Сам видя, че приближава келнерът и я помоли да изчака. Поръчаха си „самакай ва кусонга“ и „вали“ — рибни крокети и ориз с чапати. За десерт си взеха „н’дизи но кстад“ — занзибарски яйчен крем с банани. Келнерът се отдалечи и Сам отново пусна телефона на високоговорител.
— Продължавай, Селма. Целите сме в слух.
— Монетата е изсечена някъде в началото на 90-те години на 17 век. Били са направени само петдесет такива и никога не са влизали официално в обръщение. Служили са по-скоро като символ на привързаност, ако мога така да се изразя. „Мария“ е част от „Санта Мария“, названието на френска общност на северния бряг на остров Реюнион.
— Не съм го чувала.
— Нищо чудно — успокои я Селма. — Това е съвсем малко островче на около шестстотин километра източно от Мадагаскар.
— Коя е жената? — поинтересува се Сам.
— Аделиз Молиньо, съпруга на Демон Молиньо, управник на Санта Мария от 1685 до 1701 г. Според разказите, за десетата им годишнина Демон наредил да претопят личните му запаси от злато и да изсекат от тях монети с образа на Аделиз.
— Ех, какъв жест — отбеляза Реми.
— Монетите е трябвало да символизират годините, които Демон се надявал да прекарат заедно преди смъртта си. Не бил далеч от истината. Починали по-малко от година един след друг, малко преди четирийсетата годишнина от брака си.
— А как тази монета се е оказала чак в Занзибар? — учуди се Сам.
— Тук истина и легенда се смесват. Чували сте за Джордж Буут, предполагам?
— Английският пират?
— Да. Повечето си време прекарвал в Индийския океан и Червено море. Започнал като мичман на борда на „Пеликан“ около 1696 г., а после се прехвърля на „Долфин“. През 1699 г. „Долфин“ е заловен от британски кораб близо до остров Реюнион. Част от екипажа се предали — други, сред които и Буут, избягали на Мадагаскар. Там Буут и друг един пиратски капитан на име Джон Боуен обединили сили и отвлекли „Спийкър“, четиристотин и петдесеттонен робовладелски кораб с петдесет оръдия. Избрали Буут за капитан и около 1700 г. той насочил кораба към Занзибар. Когато слезли на брега за провизии, групата била нападната от арабски войници. Буут бил убит, но Боуен оцелял. Той върнал „Спийкър“ в мадагаскарски води, а няколко години по-късно починал на остров Мавриций.