— Ривера и неговите главорези ще си мислят същото и ще търсят точно на тези места — довърши Сам.
— Именно. Ще ми се да можех повече да ви помогна.
— Руб, ти си страхотен. Не се съмнявай в това. Ще ти се обадим, когато можем.
След това се обадиха на Селма, която ги изслуша, зададе няколко въпроса и каза:
— Веднага се залавям.
Сам караше, а Реми разглеждаше картата.
— Имаме две възможности — каза тя след няколко минути. — Едната е да тръгнем по някой от десетината пътища — много условно казано „пътища“ — които вървят общо взето на юг, или да се доближим на няколко километра до Антананариво. Има един двулентов път, който заобикаля града от изток и се свързва със Седмо шосе, което води на юг.
— Как изглеждат безименните пътища?
— Както може да се предположи: черни или покрити с чакъл в най-добрия случай.
— Разклоненията затруднят проследяването — отбеляза Сам.
— А ако сме се насочили към Седмо шосе, това ще добави и още пет — шест часа към пътуването. Което ще рече да стигнем доста след полунощ.
— Аз гласувам за шосето — каза Сам.
— Подкрепям.
— Сега друго… Фактът, че Ривера е сигнализирал за паспортите ни точно тук, означава нещо.
Реми кимаше.
— Не е мъчно да се познае какво. Знаели са, че тук ще открием нещо. Но дали става дума за кануто с поплавъците или е нещо повече?
— Ще разберем, когато открием какво ги е накарало да се заинтересуват от Мадагаскар. Моето предположение е, че са били тук, но не са намерили каквото са търсели. — А това неизбежно ни води до въпроса: къде другаде са били?
Следобедните часове се изнизваха. След като подминаха Мораманга, продължиха на запад и нагоре. Изминаваха километър след километър сред оризища и села с причудливи имена, които Реми описваше като „отчасти малагаси, отчасти френски с нотка на италиански“: Андранокобака, Амбодигаво, Амбатонифоди…
На петнайсет километра източно от Аносибе Ифоди релефът започна да се променя, отстъпвайки място на тропични гори, осеяни тук-там с кафяви хълмове, които напомняха на Сам и Реми за Тоскана. На север и юг над короните на дърветата се издигаха остри зъбери, облени в злато от слънцето. Малко след три часа спряха на една бензиностанция в покрайнините на Манджакандриана. Реми влезе да купи нещо за хапване и вода, докато Сам налее гориво.
От съседната пряка се появи полицейски „Фолксваген Пасат“, който също се насочи към бензиностанцията. Движейки се спокойно с трийсетина километра в час, щом се изравни с техния джип, пасатът още повече намали. След няколко секунди ускори и продължи по улицата, където спря. През задното стъкло Сам видя как шофьорът взе нещо от таблото и го приближи до устата си.
Реми излезе с четири бутилки вода и няколко пликчета претцели. Сам седна обратно на шофьорското място.
— Надянал си намръщената маска — отбеляза Реми.
— Може да е от изтощение или параноя, или и двете, но ми се струва, че полицейската кола се интересува от нас.
— Къде?
— Ето там, на улицата, под навеса с големия знак на „Кока-Кола“.
Реми погледна в страничното огледало.
— Виждам го.
— Намали покрай нас, после спря и взе радиото.
Сам запали. Останаха така няколко минути, без да говорят.
— Какво точно правим? — попита Реми.
— Даваме му шанс.
— Аха. Ако е нещо официално, ще ни спре тук. Ако не… „Уведомете, ако забележите“.
— Именно. — Сам включи на скорост. — Време е да влезеш отново в ролята на навигатор, Реми. Връщаме се обратно.
— Докъде?
— Да се надяваме, за кратко. Ако не ни последва, пак ще обърнем.
— А ако ни последва?
— Тогава ще бягаме. Ще ни трябва някой от онези безименни пътища, за които ти спомена.
— Ще бягаме — оповести Реми няколко минути по-късно. Откак бяха излезли от Манджакандриана, постоянно гледаше през задното стъкло. — На километър и половина зад нас е.
— Идват завои. Казвай ми всеки път, когато го изгубиш от поглед.
— Защо?
— Ако ускоряваме, докато ни вижда, ще разбере, че бягаме, а така ще можем да спечелим дистанция, преди да се е усетил.
— Хитро, Фарго.
— Само ако се получи.
— А ако се опита да ни спре?
— Дори не искам да мисля за това.