— Не съм животно — обади се Гурко. — Ще ти дам възможност да избираш. — Той разпери ръце. — Кое избираш?
Бен мълчеше.
— Забивам кирката в тялото ти. Заковавам те за пода като насекомо и ти се иска да си умрял. Или може да готвим заедно. Обичаш ли барбекю? Ще ти изпека топките, пръстите на краката, ръцете, лицето. Ще оставя само толкова, колкото Григорий да разпознае кого убива. Може би предпочиташ това. Е, какво да бъде, Бен Хоуп?
Бен не смяташе да му отговаря.
— Не можеш да избереш? Тогава аз ще избера — каза Гурко и грабна кирката от колегата си.
Петимата вдигнаха Бен от стола и го проснаха на пода. Вдигнаха окованите му ръце над главата. Разтвориха широко краката му.
Гурко отиде до него, без да бърза, като опипваше дръжката на кирката. Остави я за момент, за да свали якето си и да го закачи на облегалката на пластмасовия стол. Очите му заблестяха и той вдигна сечивото над главата си. Острият шип блесна за миг във въздуха, после Гурко замахна с всичка сила. Бен видя как се насочва към тялото му. Опита се отчаяно да измести тялото си, но силните ръце го държаха здраво.
Острието се спусна долу и удари бетона на сантиметър от бедрото на Бен.
— Не улучих — каза Гурко с усмивка.
След още една театрална пауза той изчисти прашинка от върха на кирката. После я вдигна още веднъж. Този път сериозно. Бен гледаше безпомощно, докато кирката се издигаше във въздуха. Имаше около три четвърти секунди, за да намери решение.
64
Острието на кирката започна да се спуска надолу, когато от едното слепоочие на Спартак Гурко изригна червен фонтан. Той се извъртя встрани с рев от болка и гняв. Кирката падна от ръцете му и удари бетона със звън, който отекна в празното хале.
Гурко посегна към кървавата пихтия на мястото на дясното си ухо, но още един заглушен изстрел го улучи в гърдите и го залепи за колоната. Коленете му се подгънаха и той се свлече на пода. Високият на име Максим се вторачи в шефа си, вдигна оръжието си, после се просна по гръб, защото друг куршум прониза гърдите му.
Мъжете, които държаха Бен, се разбягаха. Бен се озърна, за да види къде се крие стрелецът. Не видя никого. Той обаче несъмнено ги виждаше. Превключи от единична на автоматична стрелба и изпрати в небитието още един от хората на Гурко, който посегна към оръжието си. Троен откос изчатка по предницата на джипа и разби фаровете и предното стъкло. После още един. Капакът се откачи и се вдигна нагоре, потече антифриз.
Тялото на Гурко не помръдваше. Хората му хукнаха към изхода. Един от тях се обърна и стреля, но моментално се свлече на пода с червена дупка в челото.
Бен скочи на крака. Чу стъпки и се обърна рязко — видя стрелеца да приближава към него, стиснал в ръце с ръкавици голяма автоматична карабина. Бен по-скоро би очаквал да види „Хеклер и Кох G36“ някъде във военна зона, а не в предградията на Рим. Имаше пълнител със сто патрона, лазерен мерник и сгъваща се подпора. Впечатляващо оръжие, а и от случилото се преди секунди можеше да се съди, че стрелецът знаеше точно как да го използва.
Стрелецът направи още няколко крачки напред, без да сваля оръжието. Беше с черно кожено яке, джинси и високи военни обувки. Козирката на бейзболната шапка беше пусната ниско и скриваше лицето му. После погледите им се срещнаха и онзи се усмихна сухо.
Бен премигна. Не беше „той“. Беше Дарси Кейн.
— Радваш ли се, че се отбих? — попита тя и прескочи трупа на Гурко.
Бен прикри изненадата си.
— Положението беше под контрол.
— Аха. Виждам. Съжалявам, че обърках плановете ти. Нямаме много време обаче, така че, ако искаш да дойдеш с мен…
— Къде? — попита Бен. — В затвора? Не, благодаря.
Тя насочи карабината към него. Пръстът й беше на спусъка.
— Да тръгваме, майор.
— Наричай ме Бен — каза той и погледна цевта.
— Чудесно. Нека обаче водим този разговор в колата.
— Момент.
Бен отиде до пластмасовия стол, на който беше закачено якето на Гурко. Бръкна в страничния джоб и бавно извади телефон. Задържа го с два пръста, така че тя да види, че не е пистолет или граната. Пусна го в джоба на затворническия си гащеризон.