— Защо му е било да си прави труда?
— Има само една възможна причина — отвърна Бен и мушна браунинга в колана на новите си джинси. — Има нещо около тази графика. Нещо, което е много повече от всяка нейна стойност, дори и да беше истинска. Когато говорих с Пиетро де Крешенцо в Саламанка, той не можа да измисли никакво обяснение. Имам чувството обаче, че Мими знае. И че тя ще ни помогне да се доберем до Шиков.
Той смъкна периферията на шапката, за да скрие лицето си, и се качи на предната седалка.
— Много добре — каза Дарси, след като го огледа от горе до долу. — Удивително подобрение. Не мога да не отбележа обаче, че гащеризонът подчертаваше очите ти.
— Престани, моля те — каза Бен и закри очите си с тъмните очила.
Излязоха от Рим и се отправиха на юг към летище „Фиумичино“, без да ги подгони армия карабинери. Оставиха форда в далечния край на паркинга и се сляха с тълпата, която влизаше в сградата. Първите страници на вестниците на една сергия в чакалнята съобщаваха за драматичната престрелка по улиците на Рим и изчезването на убиеца на Урбано Тасони, измъкнат от затворническия микробус от собствената му въоръжена банда.
— Не можеш да стоиш извън новините нито за миг, нали? — отбеляза Дарси.
Бен не отговори. Охранителните камери ги наблюдаваха от всички посоки, докато прекосяваха пълната зала. Бен се опита да не се безпокои и вместо това се запита дали някое умно ченге не се бе досетило какво представлява малкото ключе с надпис „187“. На гишето за информация той изигра максимално добре ролята на нещастен британски турист, който е загубил портфейла си заедно с ключа от сейфа за багаж. Дарси плати глобата от десет евро, служителят отиде да донесе ключ дубликат и Бен се отърси от един повод за тревога. След още пет минути старата му брезентова чанта беше на гърба му, с портфейла му с парите, и двамата отново се запътиха към колата.
Четирийсет и седем минути по-късно, малко преди пладне, те паркираха откраднатия форд за последен път близо до Стациони Термини — главната железопътна гара на Рим. След като си пробиха път през тълпата пред наблюдателните очи на въоръжените полицейски патрули, Бен купи билети и двамата се качиха на експреса „Трениталия“ за Милано, който имаше връзка с влака за Монако.
— Първа класа — отбеляза Дарси, когато двамата намериха местата си, които бяха едно срещу друго до маса до прозореца. — Нали не правиш опит да ме впечатлиш, Бен Хоуп?
Бен остави зелената чанта на мястото до своето и мушна сака под масата.
— Не се заблуждавай. В първа класа е по-спокойно. В момента ми се иска да съм настрана от тълпите.
След няколко минути влакът потегли. Никой друг не се качи в техния вагон. Бен се облегна назад и се загледа в покрайнините на Рим, които се нижеха покрай прозореца. Затвори очи и се унесе от постоянното потракване, което постепенно се превърна в успокояващия ритъм, който познаваше още от детството си. После нещо го накара да отвори очи и видя Дарси, която го наблюдаваше от мястото си.
— Помислих, че спиш — каза тя.
— Не мога да спя, когато ме зяпаш така. Усещам го.
— Мислех си за теб и Бунзи. Той следи новините и се тревожи за теб. Наложи се дълго да го убеждавам да не се появи тук лично. — Млъкна за момент, после добави: — Обича те като син, да знаеш.
Бен се намръщи.
— Първо ме смущаваш, а после ме засрамваш. Ще бъде страхотно пътуване, както изглежда.
— Като отдавна изгубен син, така ми прозвуча — продължи Дарси. — Изглежда, не поддържаш връзка със старите приятели. Май не обичаш да се задържаш на едно място, майор Хоуп?
— Казах ти да не ме наричаш „майор Хоуп“. Това е минало. Сега съм само Бен.
— Разкажи ми за доктор Марсел.
— Какво знаеш за Брук? — попита Бен и почувства как се изчервява.
— Джеф Декър ми каза, че си заминал за Лондон, за да се видиш с приятелката си. Брук е приятелката ти, нали?
Бен се загледа през прозореца.
— Много е привлекателна — продължи Дарси. — Видях снимката й на интернет страницата ви. Страхотно изглежда с тази къдрава рижа коса…
— Кестенява е — поправи я Бен, без да я погледне.