Дарси вдигна очи от вестника.
— Борг… — промърмори тя.
Ето защо беше избрал името. Горкият Джейми.
Челото на Дарси се сбърчи. Мислеше на бързи обороти. После си даде сметка за нещо друго.
— Куинс… — каза тя гласно.
— Какво? — Бен се събуди.
— Монетата — отговори тя. — Образът на кралицата на монетата.
— За какво говориш?
— В колата. В Париж. Не е имал предвид пари. Опитвал се е да ми каже името на тенис клуба, в който членува.
Бен доби объркан вид. Дарси не му обърна внимание. Прехапа устни, не преставаше да разсъждава трескаво. Защо? Защо?
В един момент погледът й спря върху зелената армейска чанта на седалката до Бен.
— О, боже! — възкликна. — Това е! Всяко шкафче си има номер, нали?
Бен започваше да схваща. Обърна вестника и прочете набързо материала.
— Листър. Онзи от МИ6.
— Преди да умре, се опита да ми каже някакво число. С пръсти, ето така. Число, което може да се покаже с една ръка. — Едно, пет, три — добави тя. — Сигурна съм.
Бен остави вестника на масичката.
— Умирал е — каза Бен. — Мозъкът му е изключвал. Виждал съм хора, които правят странни неща в последните си мигове. Не бива да го приемаш безрезервно.
Дарси поклати упорито глава.
— Не беше просто агония. Гледаше ме право в очите. Опитваше се да ми каже нещо и имаше конкретна причина за това.
— Каква причина?
— Предполагам, че е искал да видя какво има в шкафчето му, номер сто петдесет и три, в Куинс Клъб, Западен Кенсингтън — каза тя. — Познавам човек, който може да ни помогне да се доберем до него.
67
Пристигнаха в Милано и си купиха мобилен телефон с предплатена карта от павилион на гарата. Дарси набра номера по памет.
— Дано си права, че можеш да се довериш на този човек — обади се Бен. Рамото го болеше и беше раздразнителен. Свали чантата в краката си.
— На Мик Уокър бих доверила живота си — увери го тя троснато.
— Това е трогателно. Но недей да доверяваш моя — предупреди я Бен. — Не му казвай къде сме и къде отиваме.
Замълча недоволно, когато Дарси се свърза и заговори бързо и отчетливо. Уокър я прекъсваше с въпроси и на Бен му се стори, че е разтревожен.
— Добре съм — увери го Дарси. — Всичко е под контрол. Но ми трябва помощ, Мик.
Тя описа набързо подробностите.
Бен взе чантата и отстъпи на няколко крачки, но така, че да може да чува разговора сред околния шум. Според информационното табло влакът за Монако щеше да пристигне точно навреме и щеше да се появи на гарата всеки момент. Помисли си, че дори само една цигара би му доставила огромно удоволствие. Съжаляваше за запалката си „Зипо“. Навремето тя бе спряла куршум и бе спасила живота му. Сега вероятно се търкаляше в някой кашон в италианския затвор.
Дарси свърши разговора и отиде при Бен с доволен вид.
— Уредено. Ще го направи.
— Има голяма вероятност вече да са отворили шкафчето на Листър и да са предали вещите на роднините му — отбеляза Бен. — Може да се окаже губене на време.
— Мик знае, че трябва да действа бързо — възрази тя.
— Дори и вещите му още да са там, смяташ ли, че Мик ще може просто да отиде и да поиска да му отворят лично шкафче на член на клуба? — поклати глава Бен.
— Служебната карта от нашата агенция може да отвори всякакви врати — увери го Дарси.
— Не виждам смисъл. Замесваш този тип, но защо? Защо рискуваш да се издадем без нужда?
— Имам шесто чувство — настоя Дарси и го погледна с нещо средно между укор и възмущение. — Винаги се доверявам на интуицията си. — Замълча за момент и добави: — Изпитваш неприязън към мен, нали?
— До съвсем неотдавна се опитваше да ме тикнеш в затвора. Може би още не съм го преодолял.
— Не говоря за това. Не ти харесва, че ми хрумват идеи.
— Нямам проблем с полезните идеи.
— Знаеш ли какво си мисля? Прекалено много си свикнал да действаш сам, Бен Хоуп. Проявяваш упорство, свадлив си, държиш да става твоето.
— Мога да играя в отбор — възрази Бен. — Но искам да знам кой друг играе на моя страна. Ако знаех, че ще намесваш в играта всеки срещнат, нямаше да тръгна с теб.