Тя го изгледа с ръце на кръста.
— Да тръгнеш с мен? Може би щеше да ти е по-добре, ако онзи Гурко в Рим те беше надупчил?
— Остави. — Бен махна с ръка и грабна чантата. — Трябва да се качваме на влака.
Слязоха на гарата в Монако в шест следобед. Във втората най-малка страна на света след Ватикана, с население от трийсет хиляди, наблъскано на два квадратни километра, Бен беше убеден, че няма да е трудно да открият Мими Ренци. Пет минути след това с Дарси седнаха на странична маса в дъното на едно интернет кафене, платиха чудовищна сума за две малки чашки еспресо и започнаха търсенето.
Наистина не им отне много време. Беше записана в местен онлайн бизнес указател като управляващ директор на фирмата за недвижими имоти „Имобилие Ренци“. Бърза проверка в сайта на фирмата показа, че синьора Ренци е управлявала фирмата от самото й създаване през седемдесетте години от вилата си в район „Ле Ревоар“ на града. С годините „Имобилие Ренци“, изглежда, се беше разраснала до малка империя с офиси из цялата Ривиера и обслужваше богатите и известните. Дори Бен знаеше някои от имената на кинозвездите, регистрирани като нейни клиенти.
— А сега да разберем дали си е струвало да идваме чак тук — обади се Дарси, докато таксито им се изкачваше по стръмния път към най-високата точка на града покрай градини и луксозни бели къщи с изглед към морето. — Ако жената, при която отиваме, е била компаньонка на Габриела Джордани някога, когато тя е била графиня, би трябвало да е на един милион години.
Бен мълчеше. Не беше склонен да спори с нея — отчасти заради ледената дистанцираност, която се установи помежду им след Милано, отчасти защото съмненията на Дарси отразяваха неговите собствени страхове. С всяка минута растеше безпокойството му, че Мими Ренци всъщност няма какво толкова да им каже. Освен това след опита й да се свърже с него се бяха случили много неща. В момента той беше обявен за убиец на Тасони, а закоравелите убийци, които се укриват от властите, не могат да се надяват, че възрастните дами ще ги посрещнат в домовете си с чай и сладки.
Вилата на Ренци беше кацнала високо на скалите, над пристанището на Монако, доста навътре от пътя. Беше поне четири пъти по-голяма от уютната къща на Пиетро де Крешенцо в Рим. Бели каменни балюстради и колони блестяха под лъчите на залязващото слънце, палми шумоляха на вечерния бриз. Докато приближаваха къщата, дългокосмест пекинез залая настървено по тях зад портичката на декоративна градина. Пред вилата беше паркирана черна лимузина със затъмнени стъкла. Очевидно в къщата имаше някой. Бен остави чантата в краката си и почука на вратата.
Жената, която отвори, едва ли беше на повече от шейсет. Косата й беше изрусена и лицето й бе силно гримирано. Беше облечена със скъпо сако, от малкото джобче на което се показваха две писалки. Бен се вгледа в нея за миг.
— Синьора Ренци?
Жената поклати глава и ги информира на френски, че леля й е заета.
— Аз съм мадам Дюпон.
— Тук сме във връзка с един имот — каза Бен. — Синьора Ренци ни очаква.
— Имате уговорена среща?
Жената го изгледа презрително от широкополата шапка до белите маратонки. Очевидно потенциалните клиенти не идваха с тениски с надпис „Yeah, Baby“. Освен ако не пристигаха с ролс-ройс с униформен шофьор.
Бен извади портфейла си, намери в него стара разписка, измъкна едната химикалка от джобчето на жената, преди тя да успее да реагира, и написа нещо върху листчето. Сгъна го и й го подаде.
— Мадам Дюпон, името ми е Дон Джарет. — Кимна към Дарси. — С мисис Джарет имаме важна работа със синьора Ренци. Лично — натърти той. — Моля, предайте й тази бележка. Ние ще чакаме тук.
— Какво написа? — попита Дарси, когато останаха сами.
— „L’eroe della galleria е тук.“
След като не можеше да се отърве от прякора, поне да го използва.
Дарси се намръщи.
— Кой, по дяволите, е Дон Джарет?
— Той отрича Холокоста и живее в Брюж — отвърна Бен.
— А аз съм мисис Джарет. Благодаря.
Времето минаваше. Дарси закрачи напред-назад, като подритваше камъчета от чакълената алея. Бен започваше да мисли да проникнат вътре по друг начин, когато навъсената французойка се появи и ги покани неохотно да влязат. Последваха я по безкрайни мраморни коридори, нагоре по стълби и после през двойни врати към голяма тераса. Навсякъде имаше цветя. Залязващото слънце обливаше морето със златни отблясъци.