— Нямам покана — отговори Бен и отвърна на ледения му поглед. — Намерих момчето на пътя и мисля, че родителите му са вътре.
— Това е частна изложба и не е отворена за посещения. Никой не може да влезе без покана — изрецитира мъжът.
— Не ме интересува изложбата. — Бен не се опита да скрие раздразнението си. — Не чу ли какво ти казах току-що? Трябва да предам момчето на родителите му и няма да си тръгна, докато не го направя. Или ме пусни, или влез вътре и ги намери. Все ми е едно.
Приближи се мустакатият колега на горилата.
— Мога ли да помогна?
Бен го изгледа от горе до долу. Не беше толкова типичен като колегата си, но все пак Бен реши, че е по-добре да играе на сигурно.
— Кой е шефът тук?
— Сеньор Корсини.
— Тогава искам да говоря със сеньор Корсини.
— Той е вътре. И е зает.
Бен беше готов да ги прати по дяволите, когато откъм сградата долетя женски глас, който надвика шума. Тълпата се раздели и пропусна някаква жена. Беше на около трийсет, облечена с ярка жълта рокля. На рамото й висеше дамска чанта със златна верижка. Бен веднага долови приликата й с Джани — същите сини очи и същата пясъчноруса коса, прибрана на кок. Тя дотича и разпери ръце.
— Така се изплаших! Къде изчезна!? — Вдигна очи към Бен. — Господине, вие ли го намерихте?
— Да. И ако го бях намерил секунда по-късно, сега щеше да е под колелата на колата ми — отговори Бен.
Жената изгледа момчето ядосано и попита:
— Истина ли е, Джани?
— Да, мамо.
— Какво ти казах за пресичането на улиците?
— Знам, мамо.
— Почакай да кажа на баща ти — скара му се тя, а раменете на момчето увиснаха още повече, сякаш най-лошите му страхове се бяха сбъднали.
Беше загазил. Бен обаче видя, че майка му е по-скоро радостна, отколкото ядосана. Обърна се към него, изпълнена с благодарност и настоя да влезе вътре, за да изпие чаша вино.
— Моля ви, това е най-малкото, което мога да направя за вас.
Бен й благодари, погледна първата горила и отговори натъртено:
— Нямам покана.
— Глупости! — възрази жената. Извади картонена покана от чантата си и я размаха пред охраната. — Поканата на съпруга ми. За двама души. Но той не се знае дали ще дойде. Господинът е с мен.
Бен се поколеба за момент, после сви рамене. Какво толкова, по дяволите? — помисли си. — Все едно, няма къде да отида в момента. Освен това чашата вино му се стори добра идея. Не всеки ден му се случваше пред колата му да изскочи дете и страничните ефекти на шока все още не бяха отшумели.
— Е, щом настоявате — прие той с усмивка, промуши се странично между горилите и се насочи към вратата.
9
Ричмънд, Лондон
Тревата гъделичкаше коленете на Брук, докато, наведена над цветната леха, тя внимателно поливаше амаранта. Обичаше каскадните червени цветове на това растение, което беше отгледала от малко стръкче, но което искаше много грижи и не беше съвсем пригодено за почвата в малката й градинка в Ричмънд.
Съботата, дори да е хубав есенен следобед като този, обикновено не беше свободен ден за Брук. Трябваше да се погрижи за хиляди други неща, които знаеше, че е изоставила, включително боядисването на кухнята в апартамента й на приземния етаж на викторианската тухлена къща. Но времето, прекарано в градината, я отпускаше, а в момента се нуждаеше именно от това.
Тя се изправи, махна някакви стръкчета трева от голите си колене и се загледа в цветята. Замисли се отново, както многократно, почти натрапчиво напоследък, за събитието отпреди месец, което бе причинило всичките й проблеми.
Поканата на Фийби да празнува петата годишнина от брака й беше чудесна възможност да види сестра си, с която бяха толкова близки. Напоследък се виждаха рядко, тъй като Брук беше или твърде заета с лондонските си клиенти, или беше във Франция. Или пък Фийби и съпругът й Маршъл бяха на поредната екзотична ваканция, която един инвестиционен банкер и инструкторка по Пилатес на знаменитостите можеха да си позволят. Ски в Аспен, гмуркане край Бермуда, пръскане на пари в хотели и ресторанти из целия свят, стига да бяха смятани за модерни от супербогатите. Семейството наскоро се бе преместило в най-новата си придобивка — безумно скъпа къща, имитация на „Тюдор“, с осем спални, в Хампстед, която Брук не беше виждала до вечерта на партито.