Боже! Брук изтръпна.
— Работата му е напрегната, Фийби. Може да има проблеми. Това не означава непременно, че…
— Има и друго — прекъсна я Фийби. — Купил е бижу. Намерих квитанцията в джоба му. От „Тифани“. Три хилядарки. За кого е, а?
— Може би иска да те изненада.
— Седмица след годишнината ни? Коледа още е далеч, а рожденият ми ден е след седем месеца. Не е за мен, Брук. Знам. — Фийби се разплака. — Няма да го понеса, ако ме изостави! Ще умра!
Брук направи всичко по силите си, за да увери сестра си, че всичко е наред. И че всичко скоро ще се оправи.
Искаше й се да убие Маршъл.
И тогава, две нощи по-късно, дойде първото телефонно обаждане.
— Аз съм. Сама ли си?
— Разбира се, че съм сама. Живея сама. Три през нощта е. Маршъл, отивай да спиш.
— Не мога.
— Дочуване.
Единайсет, дванайсет, тринайсет пъти той се опита да й се обади онази нощ и не я остави да мигне до сутринта. Следващата вечер дойде чукането на вратата, което тя очакваше. На прага стоеше Маршъл и искаше да знае защо тя не вдига телефона. Разтревожена, че може да направи сцена, тя го пусна да влезе.
И направи голяма грешка.
— Виждам как ми говориш, как ме гледаш, как се смееш, когато разказвам нещо… Знам, че ме харесваш. Признай го. Имаш чувства към мен.
Тя усети алкохол в дъха му.
— Преминаваш границата, Маршъл! — извика тя. — Няма да допусна да причиниш това на Фийби!
— Аз ли й го причинявам? Всичко е заради теб! — Бръкна в джоба си и извади малко пакетче. — Виж… да не се караме. Нося ти подарък.
Брук го изгледа с ужас — знаеше какво е.
— Не го искам.
— От „Тифани“ е.
— Дай го на Фийби. Сестра ми. Твоята съпруга, забрави ли?
— Между мен и Фийби всичко е свършено.
— Не и според нея. Би трябвало да се срамуваш от себе си.
— Но…
— Слушай, Маршъл… Държиш се с мен напълно ирационално. Ясно ми е, че преживяваш някаква криза, и си мисля, че трябва да потърсиш помощ от психотерапевт. Мога да ти дам телефонните номера на няколко души…
— Да, луд съм — изсумтя той. — По теб. — Протегна ръка и я докосна по лицето.
Брук се дръпна рязко.
— Престани. Мисля, че вече трябва да си тръгваш.
— Не мога. Обичам те.
— Това е нелепо, Маршъл!
— О… да… Ти обичаш онзи… Войника.
— Бен. Той не е… — Нямаше смисъл да го поправя. — Да, така е.
Маршъл се зачерви.
— Как можеш да имаш нормална връзка с човек, който живее в друга страна? Ето това е нелепо.
— Няма да е за дълго, защото смятам да се преместя при него. Не че това изобщо те засяга!
— Да не те е поканил? Обзалагам се, че не е.
— Върви си, Маршъл.
Най-накрая, с много заплахи и усилия тя успя да изгони зет си от дома си и да заключи вратата. Той остана вън, където сумтя и се моли известно време, после се качи в бентлито, паркирано до отсрещния тротоар.
През следващите седмици Брук се чувстваше объркана, ядосана, дори виновна. Под претекст, че иска да прекарват повече време заедно, тя се срещна с Фийби няколко пъти в града на кафе, но никога в нейната къща или в своя апартамент. Чувстваше се добре, че може да подкрепи и окуражи сестра си, когато тя имаше нужда от нея. От друга страна, се чувстваше все по-зле и по-зле, защото криеше истината.
Междувременно опитите на Маршъл продължаваха. Тя изпитваше ужас дори да проверява електронната си поща и съобщенията в мобилния си телефон от страх да не са от него и избягваше да вдига и домашния си телефон. Няколко пъти се обади Бен — питаше я как е и защо не се обажда. Оправданията й звучаха, меко казано, странно и неубедително. Гледаше да говори малко, за да не изпусне нещо. За миг през поредната безсънна нощ се замисли дали да не му каже за Маршъл, но много бързо изостави идеята.
Бен щеше да се качи на първия полет за Лондон, за да избие глупостите от главата на Маршъл.
Не че Маршъл не го заслужаваше, а заради грозната каша, която щеше да последва. Обвинения в хулиганство. Полиция. Обяснения. Бен щеше да има неприятности, а Фийби щеше да бъде съсипана.
Никога.
Сега, в хубавия топъл есенен ден, сред цветята си, Брук се чувстваше защитена.
Какво да правя?
10
Бен влезе в елегантната стара къща и видя, че вътре действително има частна изложба. Фоайето беше пълно с поставки с плакати, брошури и наръчници, посветени на експонатите вътре. Огледа присъстващите и преброи около трийсет и пет души. Освен една-две възрастни двойки повечето гости бяха на около четирийсет, със старателно поддържан артистичен вид. С изключение на един-двама бохеми, всички бяха добре облечени и понеже бяха италианци, сякаш водеха помежду си мълчалива война кой да изглежда по-шик. С джинсите и дънковата си риза Бен се чувстваше не на място. Вероятно победител щеше да бъде мъж с квадратна челюст и блейзър на „Валентино“, който явно разпределяше времето си между поддържане на слънчевия си загар и изучаване на филмите на Робърт Редфорд. Господин Елегант. Бен се усмихна вътрешно и поклати глава.