След Джани най-младото същество в помещението беше намусена тийнейджърка с дълга, къдрава руса коса, която правеше всичко възможно да се дистанцира от родителите си и да покаже, че би предпочела да е където и да е другаде.
— Донатела Страда — представи се майката на момчето и протегна ръка.
— Бен Хоуп.
Пое дланта й. Беше слаба и нежна. Донатела беше дребна, миниатюрна, почти ефирна. Допадаше му проницателната интелигентност в погледа й. Не долавяше претенциозността, която виждаше навсякъде около себе си.
— Англичанин сте. Говорите италиански добре.
— Половин ирландец — отговори той. — Пътувал съм доста, това е.
— Е, синьор Хоуп, искам да ви благодаря още веднъж. Наблизо ли живеете?
— Само минавам. Какво е това място?
— Академия „Джордани“ — отговори тя. — Една от най-добрите и авторитетни художествени школи в района. Откриват съвсем ново изложбено крило на сградата, което беше завършено наскоро.
— Модерната сграда. Видях я от пътя.
Жената се усмихна.
— Модерното чудовище като че ли е по-точно.
— Защо чудовище? Хубава е. И новите сгради могат да бъдат хубави.
— А цените ли изкуството, синьор Хоуп?
— Донякъде. Доколкото изобщо разбирам от изкуство. Не съм сигурен дали предпочитам овце във формалдехид или неоправени легла и мръсно бельо… или това е прекалено еснафско?
Донатела оцени шегата му.
— Не и според мен. Тук няма нищо такова. Никакви фокуси, рекламни трикове или измами. Само чисто изкуство. Собствениците са събрали чудесна експозиция на произведения от всички времена, които са заели от различни галерии по целия свят.
— Значи заради това е охраната — отбеляза Бен. Беше мярнал стъклените очи на камерите, които дебнеха от дискретни ъгълчета.
— О, да… Усмихнете се, снимат ви! Охранителната система, изглежда, е последна дума на техниката. Нормално е галериите да го изискват, щом по стените ще висят стотици милиони евро.
— Да смятам ли, че сте част от артистичния свят наоколо? — попита Бен, докато я следваше към мястото, където проверяваха поканите на гостите и ги пускаха през двойна стъклена врата към новото крило на сградата.
— Съпругът ми Фабио. Той е един от най-добрите реставратори на картини и антики в региона. Аз съм само любител. Което е добре, защото покрай него ходя на всички изложби.
— Той тук ли е?
— Трябваше да е тук. Обади се обаче и каза, че може и да не успее да дойде. Фирмата му реставрира стара църква край Рим и имат някакви проблеми. Ще се разочарова, ако не успее да дойде. И ще съжалява, че не е успял да ви благодари лично.
— Няма за какво толкова да ми благодари — възрази Бен.
Донатела показа поканата си, обясни на жената зад бюрото, че Бен е неин гост, и ги въведоха през сводестата врата към остъклен коридор. В края му излязоха в ярко осветеното просторно ултрамодерно ново изложбено крило на академия „Джордани“. Подът беше от лъскав бял камък, червени пътеки се виеха около експонатите. Аранжирани по автори и периоди, картините бяха поставени зад антирефлексни стъкла. Някои от гостите вече разглеждаха картините и разговаряха. Прииждаха все повече хора и след малко тихият говор изпълни помещението. Повечето изглеждаха впечатлени от новото крило, макар че имаше и недоволни.
— Ужасно! — мърмореше на съпруга си кльощава белокоса дама в синя рокля. Той беше на около деветдесет и ходеше с бастун.
— Може би не е чак толкова отвратително, колкото пирамидата пред Лувъра, но въпреки това е грозно.
— Намирам концепцията за… органично свързана, а ти? — обърна се един от бохемите към жената, която беше с него. — Искам да кажа, че е толкова… как се казва…