— Няма нужда от това насилие — обади се Де Крешенцо. — И бездруго ще направим каквото искате.
— Знаем — каза Роко Маси.
Изведоха Силвестри и Де Крешенцо през вратата, докато Корсини се надигаше с мъка от пода. Анатолий посочи една врата малко по-нататък.
— Попитай ги какво има там — нареди той на Роко.
Едрият италианец преведе. Де Крешенцо се прокашля и отвърна:
— Там е стаята, от която се управлява охранителната система.
— Отворете я.
Графът затършува из джобовете си, извади връзка ключове и отключи вратата. Анатолий я бутна да се отвори и влезе пръв. Стаята беше малка и почти гола, ако не се брояха два метални шкафа за документи, една маса с компютърна техника и няколко стола.
Накараха тримата собственици на галерията да седнат. Анатолий се облегна на единия шкаф, без да изпуска оръжието си. Роко се приближи до Корсини, наведе се на сантиметри от месестото му лице и каза:
— Всеки от вас има отделен код, с който се дезактивира вторичната алармена система. Имате пет секунди да го въведете.
Той сграбчи облегалката на стола и бързо завъртя дебелия с лице към компютъра, който бе в режим стендбай. После побутна безжичната мишка и екранът оживя. Чукна няколко клавиша и се появи празно поле с мигащ курсор, който подканяше в полето да се напише кодът.
— Няма да го направя — възпротиви се Корсини.
— Какво каза този боклук? — попита Анатолий и вдигна едната си вежда.
— Каза, че няма да го направи — отговори Роко.
— Така си и мислех. Ще видим.
Анатолий мина зад седналите мъже и излезе от стаята. След малко се върна. Влачеше за китката пищяща и съпротивляваща се жена — приятелката на брадатия, чийто нос Гурко счупи. Анатолий затвори вратата с крак, пусна жената да се свлече на пода и я накара да млъкне със силен удар с опакото на дланта си. Застана над нея, зареди автомата и насочи цевта към главата й.
Зачервеното лице на Корсини побеля. Силвестри и Де Крешенцо го гледаха втренчено.
— Луиджи — изхриптя Де Крешенцо. — За бога, направи каквото иска.
Погледът на Корсини се плъзна от колегите му към жената, а после към Анатолий. Лицето му се сгърчи при мисълта за отговорността, която трябваше да поеме. Нервен тик накара лявото му око да затрепери неудържимо.
— Кодът — подкани го Роко Маси.
16
Всяка изминала секунда, докато Бен проучваше ситуацията на горния етаж, беше мъчителна. Стаята, в която сега се намираше, в миналото може би бе била луксозна спалня с великолепна двойна врата и гипсови орнаменти по тавана. Собствениците на академията обаче я бяха превърнали в учебна зала. Върху голяма дъбова маса в единия край имаше слайдпроектор за диапозитиви и портативен телевизор, включен към видеоплейър. На рафтове по стените бяха подредени книги и видеокасети със заглавия от рода на „Изкуството на Ренесанса и великите майстори на Флоренция“. Пред масата, на която имаше различни моливи, бележници, тежък перфоратор и ролка тиксо, бяха подредени редици столове.
Бен надникна в коридора. Мислеше трескаво, защото си даваше сметка, че с всяка секунда онези приближават. Грабна перфоратора, провери теглото му и си представи как би могъл да го използва като оръжие.
Трябваше на всяка цена да получи някакво предимство пред тях. Да се измъкне също беше вариант — само за няколко минути спринт щеше да стигне до селото, през което беше минал. Ако успееше да намери телефон, би могъл да извика карабинерите. Не можеше обаче да престане да мисли какво щеше да се случи с хората долу, докато него го няма.
На няколко метра по-нататък по коридора той видя стар пожарен кран с маркуч, навит на голяма червена метална макара, голяма колкото колело на трактор. Инсталацията сякаш бе останала неизползвана от времето на войната. До нея в табло с прашно стъкло имаше стара противопожарна брадва. Бен се спусна натам, счупи стъклото с перфоратора и измъкна брадвата. Солидната й дървена дръжка щеше да му свърши работа.
Сега той наистина чу стъпките. Все още не бяха съвсем близо и отекваха в празната сграда, но приближаваха бързо.